Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Сепна я звънът на телефона. Вглъбена в чужд свят, тя беше забравила дори киша. Непознат номер.

— Разкри ли вече името му? — попита Джери.

Лейси се усмихна и отговори:

— Не беше трудно. Завършил е право в Маями, избран е през две хиляди и четвърта година в Двайсет и втора съдебна област. Само той остана като възможност.

— Красавец е, нали?

— Да. Защо не е женен?

— Да не се размечтаеш?

— Няма.

— Има проблем с жените. Това е част от дългата му история.

Лейси си пое дълбоко въздух.

— Добре. Срещала ли си го?

— О, не, не бих припарила до Баник. Пък и при него е пълно с охранителни камери: в съдебната му зала, в кабинета му, в къщата му.

— Странно.

— Меко казано.

— В колата ли си?

— Пътувам към Пенсакола, може би дори към Мобил. Искаш ли да се видим утре?

— Къде?

— В Пенсакола.

— Но това е на три часа път от тук.

— Аз ли не знам!

— И каква ще бъде целта на срещата?

— Имам една-единствена цел в живота си, Лейси. Разбра вече каква.

— Утре съм много заета.

— Ти винаги си заета, нали?

— Опасявам се, че да.

— Добре. Тогава ме включи в графика си и ми кажи кога може да се срещнем там.

— Ще проверя.

Настъпи продължителна пауза, толкова дълга, че накрая Лейси попита:

— Там ли си?

— Да, извинявай. Понякога се отнасям. Намери ли много информация онлайн?

— Немного. Няколко статии в „Леджър“ за участието му в изборите.

— А намери ли статията от две хилядната година за поземлената сделка, в която участвал с корумпиран предприемач? Онази, която му е струвала победата в изборите.

— Да. Прочетох и нея.

— Имам ги всичките в папка. Ще ти я дам, когато пожелаеш.

— Добре, ще видим.

— Журналистът се казва Дани Кливланд, роден е някъде на север. Работил е в „Леджър“ пет-шест години, после се е местил от вестник на вестник. Накрая е работил в Литъл Рок, Арканзас. Това е последната му спирка.

— Последната му спирка ли?

— Да. Намерили го в апартамента му. Асфиксия. Същото въже, обичайният възел. Моряците го знаят като двоен кръстовиден възел, който е доста рядко използван. Убийството му е поредната неразгадана загадка, поредният неразрешен случай.

Докато търсеше подходящ отговор, Лейси забеляза, че лявата й ръка трепери.

— Там ли си? — попита Джери.

— Да. А кога е било…

— През две хиляди и девета. Няма никакви улики. Лейси, говорим прекалено дълго по телефона, а предпочитам да се срещнем. Съобщи ми кога може да се видим отново.

После Джери внезапно прекъсна разговора.

Връзката на Лейси с Али Пачеко продължаваше трета година и според нея вече буксуваше. Той беше на трийсет и осем години и макар да го отричаше дори по време на психотерапевтичните си сеанси, още носеше белезите от ужасния си първи брак, приключил преди единайсет години. Беше продължил само четири нещастни месеца и, за късмет, жена му не беше забременяла.

Най-голямата пречка за по-сериозна връзка беше един факт, който ставаше все по-очевиден: и двамата с Али обичаха свободата на самостоятелния си живот. Лейси не беше живяла с мъж у дома, откакто бе напуснала къщата на родителите си след гимназията, и не възнамеряваше да променя това положение. Обичаше баща си, но той беше властен шовинист, който се отнасяше с жена си като с прислужница. Майка й, неизменно раболепна, намираше оправдания за поведението му и все повтаряше: „Такива са всички от неговото поколение“.

Неубедително извинение, което Лейси се беше заклела да не приема. Али беше различен. Мил, грижовен, забавен и в повечето случаи внимателен към нея. Беше специален агент от ФБР, който напоследък прекарваше по-голямата част от времето си в Южна Флорида, където преследваше наркотрафиканти. Когато работата му не беше натоварена — което се случваше рядко, — му възлагаха случаи, свързани с контра тероризъм. Дори се говореше, че ще го прехвърлят за постоянно в този отдел. След осем години работа като специален агент, заслужил многобройни похвали, той винаги беше в готовност да го изпратят някъде. Поне според Лейси.

Али държеше във втората й баня четка за зъби и самобръсначка, а в гардероба й — спортни и всекидневни дрехи, за да преспива при нея, когато пожелае. Тя, от друга страна, също присъстваше в малкия му апартамент на петнайсет минути път от нейния. Пижама, стари маратонки, стари джинси, четка за зъби и няколко модни списания на холната масичка. И двамата не бяха ревниви, но тихомълком бяха маркирали своя територия в жилището на другия.