Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Двамата открай време се разбираха добре, а след внезапната смърт на майка им преди седем месеца се бяха сближили още повече. Лейси подозираше, че нейното предстоящо съдебно дело също е мотив за близост. Гънтър беше убеден, че сестра му трябва да получи милиони, и беше развил дразнещия навик да й подмята съвети къде да инвестира парите си. Тя не очакваше с нетърпение деня, когато той щеше да има нужда от заем. Гънтър живееше в дългове и сваляше звезди от небето, само и само да си уреди поредната финансова инжекция.

— Здрасти, сестричке — бодро поздрави той. — Как си?

— Добре съм, Гънтър, а ти?

— Дърпам лъва за опашката. Как е Али? Как е любовният живот?

— Скучноват. Напоследък той често отсъства от града. А твоят?

— Нищо особено.

Гънтър се беше развел неотдавна и преследваше жените толкова въодушевено, колкото и банките, затова на Лейси не й се слушаше за похожденията му. След двата му провалени брака тя го съветваше да внимава с какви жени се захваща, но той не я слушаше.

— Май си в колата — каза Гънтър.

— Пътувам към Пенсакола да издиря един свидетел. Нищо вълнуващо.

— Все така казваш. Още ли си търсиш друга работа?

— Не съм споменавала, че си търся друга, а само, че сегашната ме отегчава.

— Тук има повече екшън, малката.

— Не ми го казваш за пръв път. Да си говорил скоро с леля Труди?

— Старая се да я избягвам.

Труди беше сестрата на майка им, която си вреше носа навсякъде в стремежа си да запази семейството единно. Скърбеше след внезапната смърт на сестра си и искаше да сподели своята мъка с племенника и племенницата си.

— Обади ми се преди два дни и звучеше ужасно — каза Лейси.

— Тя винаги звучи ужасно. Затова не ми се приказва с нея. Не е ли странно? Почти не се бяхме чували, преди да почине мама, а сега е решила да сме си близки.

— Трудно й е, Гънтър. Разбери я.

— Че на кого не му е трудно в наше време? А, някой ме търси. Един банкер, който иска да ми метне малко пари. Трябва да затварям. Ще ти звънна после. Обичам те, сестричке.

— И аз теб.

В повечето случаи разговорите им във вторник приключваха внезапно, когато го чакаше друг, по-важен разговор. Лейси си отдъхна, защото обикновено Гънтър не пропускаше да попита докъде е стигнало съдебното й дело. Звънна на Дарън, колкото да го увери, че ще се появи в офиса на следващия ден. Обади се на Али и остави съобщение на гласовата му поща. После изключи телефона си и наду стереото. „Адел на живо в Лондон“.

Джипиесът отведе Лейси до гробището „Бруклийф“ в стар квартал на Пенсакола. Тя спря на празния паркинг. Точно пред нея имаше площад и някаква сграда, подобна на бункер, в която явно се полагаха урни, а зад нея — гробни полета с плочи и паметници. В този ден нямаше много погребения, а на паркинга беше спряла само още една кола.

Лейси беше подранила с десет минути, затова набра номера на Джери, която й вдигна с въпроса:

— Ти ли си с медночервеното субару?

— Да. Къде си?

— В гробището. Мини през портала и после тръгни покрай старите гробове.

Лейси закрачи по павираната пътека между поочукани паметници и семейни гробници — последен пристан на изтъкнати личности от минали векове. С времето гробниците бяха загубили значимостта си и бяха отстъпили място на изкусно изработени надгробни плочи. Пътеката завиваше наляво, а Джери Кросби се появи зад едно от малкото останали дървета.

— Здравей, Лейси — поздрави тя с усмивка.

— Здравей, Джери. Защо се срещаме в гробище?

— Допусках, че ще попиташ. Бих могла да отговоря, че е в търсене на уединение, за да сменим пейзажа или по други причини.

— Да се спрем на другите причини.

— Добре. Насам — посочи с глава Джери.

Закрачиха покрай стотици надгробни плочи, а в далечината се виждаха още хиляди. На полегат склон малко по-надолу няколко гробари копаеха земята под лилава тента. Предстоеше да пристигне поредният ковчег.

— Ето тук — каза Джери, отклони се от пътеката и тръгна покрай редица гробове.

Спря и кимна безмълвно към последната обител на семейство Лийуд. Баща, невръстна дъщеря и син Тад, роден през 1950 г. и починал през 1991 — ва.

Лейси впери поглед в надгробната плоча и тъкмо се канеше да започне да задава въпроси, когато Джери заговори:

— Тад бил местно момче, отраснал тук, заминал да учи в колеж, върнал се и станал социален работник. Така и не се оженил. Обичал скаутите и страшно му харесвало да работи с деца. Тренирал младежкия баскетболен отбор, преподавал в неделно училище, такива неща. Живеел сам в малък апартамент недалече от тук. На двайсет и няколко години станал командир на Седемстотин двайсет и втори скаутски отряд — един от най-старите в областта. Гледал на този ангажимент като на основна работа и се наслаждавал на всяка минута с отряда. Много от някогашните му скаути си го спомнят с най-топли чувства. Други — не. През хиляда деветстотин и деветдесета година Тад внезапно напуснал работата си и града след оплаквания за сексуален тормоз над деца. Разразил се скандал, полицията започнала разследване, което не стигнало доникъде, защото потърпевшите отказали да дадат показания. Разбираемо е. Защо да привличат внимание върху себе си? След като той напуснал града, духовете се успокоили и предполагаемите жертви запазили мълчание. Полицията изгубила интерес. След смъртта на Тад разследването било прекратено.