Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Не. Избран е през две хиляди и четвърта.

Лейси обмисли информацията и се озърна. Мъж от съседната маса с вид на лобист я зяпаше похотливо и безочливо, както нерядко се случваше край Капитолия. Тя впери в него гневен поглед и го принуди да отмести очи, после се наведе към Джери.

— Ще се чувствам по-спокойна, ако се преместим другаде. Тук се напълни с хора.

— Наела съм заседателна зала на първия етаж — каза Джери. — Сигурна и безопасна, уверявам ви. Ако ви нападна, можете да се разпищите и да избягате.

— Не се съмнявам, че всичко ще бъде наред.

Джери плати питиетата и двете излязоха от бара. С ескалатора се качиха на мецанина, където тя отключи малка заседателна зала, една от многото. На масата имаше няколко папки. Седнаха една срещу друга, така че папките да са им подръка. Пред тях нямаше нищо друго — никакви лаптопи, никакви бележници. Телефоните им си останаха в чантите.

Джери видимо се поотпусна и започна:

— И така, да поговорим неофициално, без да си водите бележки. Поне засега. Баща ми, Брайън Бърк, се пенсионира през деветдесета година. Преподава в „Стетсън“ близо трийсет години и беше легенда. Много го обичаха. С майка ми решиха да се върнат в родния си Гафни в Южна Каролина, градчето, където са отраснали. Имаха много роднини в този край и бяха наследили някаква земя. Построиха си красива малка къща в гората и си засадиха градина. Баба ми по майчина линия живееше с тях и те се грижеха за нея. Общо взето, наслаждаваха се на спокойни пенсионерски години. Бяха финансово подсигурени, в чудесно здраве, активни членове на църковната общност. Татко четеше много, пишеше статии за правни списания, поддържаше връзка със стари приятели, създаде и нови приятелства там. А после беше убит.

Джери се пресегна към една папка — синя, дебела три сантиметра, същата като останалите. Плъзна я по масата и каза:

— Тук съм събрала статиите за татко, за неговата кариера и за смъртта му. Някои съм изровила собственоръчно, други съм свалила от интернет, но нищо не се съхранява онлайн.

Лейси не отвори папката.

— Жълтата лентичка показва къде е снимката на баща ми от местопрестъплението. Виждала съм я няколко пъти и предпочитам да не я виждам повече. Погледнете я.

Лейси отвори на отбелязаното място и се смръщи срещу голямата цветна снимка. Убитият лежеше по очи сред някакви плевели със синьо-бяло въже около врата, впито в кожата му. Изглеждаше найлоново и изцапано със засъхнала кръв. Беше вързано на възел на тила му. Тя затвори папката и прошепна:

— Много съжалявам.

— Странно е. След двайсет и две години се научаваш да се справяш с болката, затваряш я в кутия, откъдето да не излиза, ако полагаш усилия. Но не внимаваш ли, тя лесно може да пропълзи навън и спомените да нахлуят обратно. В момента съм добре, Лейси. Добре съм, защото разговарям с вас и правя нещо. Представа нямате колко дълго се увещавах да дойда тук. Много ми е трудно, ужасяващо е.

— Може би ако поговорим за престъплението…

Джери си пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Татко обичаше да си прави дълги разходки в гората зад къщата. Мама често го придружаваше, но тя страдаше от артрит. Една слънчева пролетна сутрин през деветдесет и втора година той я целунал за „довиждане“, взел си туристическата щека и закрачил по пътеката. От аутопсията стана ясно, че е умрял от задушаване, но освен това имаше и рана на главата. Не е трудно да се досети човек, че е срещнал някого, който го е ударил, той е изпаднал в безсъзнание, а после нападателят го е довършил с найлоновото въже. Завлякъл го е встрани от пътеката, в един дол, където го намериха късно следобед. Наоколо не откриха нищо — нито тъп инструмент, нито отпечатъци от стъпки, защото пръстта беше съвсем суха. Нямаше следи от борба, нямаше косми или влакна. Анализираха въжето в криминалистичната лаборатория, но нищо не излезе. Анализът е в папката. Къщата не е далече от града, но е уединена, затова нямаше свидетели. Никой не беше забелязал кола или камион с номера от друг щат. Наоколо не се бяха навъртали никакви непознати. В гората има най-различни места, където човек може да се скрие и после да се измъкне незабелязано. За двайсет и две години нищо не изплува на повърхността, Лейси. Случаят е много стар. Ние сме се примирили с мъчителната истина, че може би никога няма да бъде разрешен.

— Кои ние?

— Казвам „ние“, но по-скоро съм самотен воин. Майка ми почина две години след баща ми. Така и не се съвзе и просто се предаде на мъката. Имам по-голям брат в Калифорния, който упорства няколко години и после изгуби интерес. Омръзна му полицията да ни съобщава, че няма никакво развитие по случая. От време на време се чуваме, но не споменаваме често баща ни. Както виждате, останала съм единствено аз. И се чувствам самотна.