Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— За какво говорите?

— Сигурна съм, че той вече е пуснал снимката ми през вашата програма за лицево разпознаване и не е открил нищо. Няма ме в базите данни.

— За какво говорите? — повтори въпроса си Лейси.

Марджи беше улучила право в целта, но Лейси продължаваше да се преструва на учудена.

— О, мисля, че знаете. Елате сама, иначе няма да ме видите повече. Вие сте най-опитната следователка в службата, а в момента шефката ви е само временно изпълняваща длъжността. Вероятно можете да правите каквото пожелаете.

— Ех, ако беше толкова лесно…

— Да го наречем питие след работа, нищо повече. Срещаме се в бара във фоайето и ако мине добре, се качваме в моята стая, за да поговорим на по-уединено място.

— Не мога да се кача в стаята ви. Против правилата е. Позволено ми е да се срещна с някого на четири очи едва след като бъде подадена официална жалба. Някой трябва да знае къде се намирам, поне първоначално.

— Разбирам. По кое време?

— Какво ще кажете за шест?

— Ще бъда в десния заден ъгъл на бара. Елате сама. Без никакви микрофони, скрити камери и колеги, които се преструват, че си пият питието, докато снимат. И поздравете Дарън. Може би някой ден ще имам удоволствието да се запозная с него. Договорихме ли се?

— Да.

— Добре. До скоро.

Докато се връщаше към кабинета си, Лейси се видя принудена да признае, че не помни някой друг да я е заинтригувал толкова още при първия им разговор.

Тя плъзна снимката по бюрото на Дарън и каза:

— Браво на теб, разкриха те. Тя знае всичко за нас: имена, постове, как изглеждаме. Даде ми тази снимка и каза, че е много по-хубава от онези, които си направил с лаптопа си.

Дарън я взе и каза:

— Права е.

— Имаш ли представа коя е?

— Не. Пуснах лицето й в нашата система, но нищо. Което, както знаеш, не означава много.

— Означава, че не е арестувана във Флорида през последните шест години. Можеш ли да я провериш в базата данни на ФБР?

— Вероятно не. Искат основание, а аз не мога да им посоча, защото не знам нищо. Може ли да задам един очевиден въпрос?

— Разбира се.

— Комисията по съдийска етика е разследваща агенция, нали така?

— Би трябвало.

— Тогава защо си слагаме снимките и биографиите на глупавия уебсайт?

— Питай шефката.

— Нямаме шефка. Имаме една кариеристка, която сигурно ще се разкара съвсем скоро.

— Вероятно. Виж, Дарън, водили сме този разговор десетки пъти. Не искаме прекрасните си физиономии на сайта на Комисията. Затова не съм актуализирала снимката си от пет години и още изглеждам на трийсет и четири.

— Бих казал на трийсет и една, но аз съм пристрастен.

— Благодаря.

— Може би не ни заплашва реална опасност. В крайна сметка не преследваме убийци и наркопласьори.

— Именно.

— Е, от какво се оплаква тя, която и да е?

— Още не знам. Благодаря ти за помощта.

— Много помогнах, няма що.

Барът във фоайето на „Рамада“ заемаше голяма част от високия остъклен атриум. В шест следобед там гъмжеше от елегантно облечени лобисти, които дебнеха за красиви секретарки от агенциите, и почти всички маси бяха заети. Законодателното събрание на Флорида заседаваше през пет преки в Капитолия, затова всички заведения в центъра на Талахаси бяха претъпкани с важни личности, които говореха за политика и се домогваха до пари и секс.

Лейси влезе, привличайки доста мъжки погледи, и се запъти към дъното на бара, където завари Марджи на ъглова масичка с чаша вода пред нея.

— Благодаря, че дойдохте — каза тя, когато Лейси седна.

— Разбира се. Познавате ли това място?

— Не, за пръв път идвам. Много е популярно, нали?

— Да, по това време на годината. Но утихва, след като карнавалът приключи.

— Какъв карнавал?

— Сесията на законодателното събрание. От януари до март е. Голяма лудница.

— Съжалявам.

— Явно не сте от тук.

— Не.

Забързана сервитьорка се закова на място и попита дали ще поръчат нещо за пиене, вперила намусен поглед в чашата вода. Посланието беше пределно ясно: ей, момичета, пълно е и мога да дам масата ви на някой, който ще се бръкне за алкохол.

— Чаша пино гриджо — каза Лейси.

— И за мен една — добави бързо Марджи и сервитьорката изчезна.

Лейси се озърна, за да се увери, че никой не може да чуе какво си говорят. Нямаше такава опасност. Масите бяха достатъчно раздалечени и в бара кънтеше несекваща глъчка, която заглушаваше и най-близките разговори.

— Добре. Значи не живеете тук и не знам истинското ви име. Бавно начало, но аз съм свикнала. Както ви казах обаче, не си губя времето с хора, които се свързват с мен, но щом дойде моментът да разкажат своята история, си прехапват езика.