Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Лейси представи работата си като досадна, пък и след дванайсет години наистина й се струваше такава.

Марджи слушаше внимателно и барабанеше с пръсти по масата. Пое си въздух и попита:

— Самоличността на подалия жалба винаги ли става известна?

Лейси се позамисли, преди да отговори:

— В крайна сметка, да. Много рядко остава анонимен.

— Защо?

— Защото този човек обикновено познава фактите по случая и се налага да свидетелства срещу съдията. Трудно е да изобличиш магистрат, когато хората, които е засегнал, се страхуват да го обвинят открито. Вие страхувате ли се?

Дори думата уплаши Марджи.

— Да, може да се каже — призна тя.

Лейси се намръщи и си придаде отегчен вид.

— Вижте, не ми се увърта повече. За колко сериозно престъпление става дума?

Марджи замижа и прошепна:

— За убийство.

После веднага отвори очи и се огледа, за да провери дали някой не я е чул. Никой друг не беше достатъчно близо, за да долови нещо от разговора им. Лейси прие отговора с непоклатим скептицизъм, който беше развила след дълги години на този пост. Отново си напомни да прояви търпение.

Когато вдигна поглед към Марджи, видя, че очите й са плувнали в сълзи. Наведе се над масата и попита тихо:

— Да не подозирате, че някой от действащите съдии е извършил убийство?

Марджи прехапа устна и кимна.

— Знам, че е така.

— Откъде сте толкова сигурна?

— Баща ми беше една от жертвите му.

Лейси се замисли над думите й и попита:

— Една от жертвите му? Повече от една ли са?

— Да. Мисля, че баща ми е бил втората. Не съм сигурна коя поред жертва е бил, но съм сигурна кой е убиецът му.

— Интересно.

— Странна констатация. Колко жалби сте получавали срещу съдии, които са убили хора?

— Нито една.

— Така и предполагах. А колко съдии в американската история са осъдени за убийство, извършено, докато са заемали поста си?

— Не съм чувала за нито един.

— Именно. Нито един. Затова не омаловажавайте информацията ми като нещо „интересно“.

— Не исках да ви засегна.

В другия край на салона Дарън приключи с важната си задача и си тръгна.

— Не сте ме засегнали, но няма да кажа нищо повече на това място. Разполагам с много информация, която искам да споделя с вас и с никой друг, но не тук.

Лейси беше срещала много умопобъркани или неуравновесени хора с кашони и хартиени торби, пълни с документи, които според тях доказваха, че еди-кой си негодник на съдийската скамейка е напълно корумпиран. След няколко минутно общуване с тях тя почти винаги успяваше да си изгради мнение и обикновено планираше да насочи жалбата към чекмеджето с отказите. С годините се беше научила да разгадава хората и за нея не беше предизвикателство да познае веднага смахнатите, които я търсеха.

Марджи обаче не беше нито смахната, нито неуравновесена. Беше открила нещо важно и изглеждаше уплашена.

— Добре, как продължаваме?

— Да продължаваме ли?

— Ами вие ме потърсихте. Искате ли да говорим или не? Аз не играя игрички и нямам време да измъквам с ченгел сведения от вас или от всеки друг, който иска да се оплаче от съдия. Прекалено много време губя да увещавам за информация хората, които ме търсят, и поне веднъж месечно стигам до задънена улица. Ще говорите ли?

Марджи отново плачеше и триеше бузи. Лейси я гледаше с цялото съчувствие, на което беше способна, но едновременно с това искаше да стане от масата и повече да не се връща.

Но беше заинтригувана от твърдението за убийство. Част от ежедневната й работа в Комисията по съдийска етика беше да преглежда скучни и несериозни претенции на нещастни хора с незначителни проблеми, които нямаха какво да губят. Убийство, извършено от действащ съдия, й изглеждаше прекалено голяма сензация, за да повярва, че е истина.

Накрая Марджи каза:

— Отседнала съм в хотел „Рамада“ на „Ийст Гейнс“. Може да се срещнем в стаята ми след края на работното ви време. И трябва да дойдете сама.

Лейси кимна, сякаш беше очаквала тази молба.

— Едно от правилата в службата ми забранява да провеждам първоначалните си срещи извън офиса сама. Трябва да доведа още един следовател, мой колега.

— Като господин Троуп ли? — попита Марджи и кимна към стола, на който бе седял Дарън.

Лейси бавно се извърна, уж за да провери за какво става дума, за бога, докато отчаяно си блъскаше главата за отговор.

— На уебсайта ви има усмихнатите лица на всички следователи — продължи Марджи. Тя извади своя цветна снимка във формат 15x21 см и я плъзна по масата. — Ето, с най-добри чувства. Много по-добра е от онези, които господин Троуп току-що направи тайно.