Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Докато се катереше упорито по йерархичната стълбица и се местеше от пост на пост, Клео се научи да не пълни чекмеджетата в кабинетите си и да не окачва дипломи и снимки по стените. Без да каже нито дума на никого въпреки плъзналите слухове, тя си събра нещата и напусна сградата. Клюките не я последваха, а се насочиха към Лейси, защото се разчу, че тя ще наследи Клео на поста.

На следващата сутрин Лейси повика всички в заседателната зала до потискащия директорски кабинет и потвърди, че действително заема ръководния пост, но само временно. Новината въодушеви колегите й и за пръв път от месеци имаше усмивки. Лейси набързо разпореди някои промени в служебните правила: (1) всеки може да работи от вкъщи колкото пожелае, стига да постига резултати; (2) през лятото петъчните следобеди са почивни, стига някой да остане да вдига телефона; (3) никакви събрания на персонала освен при крайна необходимост; (4) обща каса, в която да се събират пари за по-хубаво кафе; (5) край с политиката на отворените врати; (6) още една седмица отпуск, но неофициално. Обеща им да потърси допълнително финансиране, като същевременно намали стреса. Щеше да остане в стария си кабинет, защото големият не й харесваше и не искаше да има нищо общо с него.

Всички се изредиха да я поздравят и Лейси най-сетне се върна на бюрото си, където тъкмо й бяха оставили красив букет. В него имаше картичка от Али, който изразяваше любовта и възхищението си. Фелисити й връчи съобщение за телефонно обаждане. Джери Кросби беше звъннала да я поздрави за повишението.

Тейбър тръгна по следата, като най-напред се отби в полицейското управление в източния край на Пенсакола и попита възрастния сержант на рецепцията дали знае къде се подвизава напоследък бившият му колега Озмънт.

— Норис ли? — попита сержантът.

И понеже Тейбър знаеше само инициала на малкото му име — „Н“, той сведе очи към празния си бележник, смръщи се и отговори:

— Да, той. Норис Озмънт.

— Сега пък какво е направил?

— Нищо лошо. Чичо му от окръг Дювал почина и му остави чек. Работя за адвокатите, които обслужват завещанието.

— Ясно. Норис напусна преди пет-шест години и премина в сектора на частната охрана. За последно чух, че работи в някакъв курорт на юг.

Тейбър се престори, че си записва.

— Помните ли в кой?

В това време влезе млад полицай и сержантът го попита:

— Ей, Тед, помниш ли кой хотел нае на работа Норис?

Тед отхапа от поничката си и се замисли над трудния въпрос.

— Беше някъде на Сийгроув Бийч, нали? „Пеликан Пойнт“, струва ми се.

— Точно той — потвърди бодро възрастният сержант. – Добре се е уредил в „Пеликан Пойнт“. Но не съм сигурен дали още е там.

— Задължен съм ви, момчета — благодари им Тейбър с усмивка.

— Защо просто не оставиш чека тук? — подметна сержантът и всички се изхилиха. Голям шегаджия.

Тейбър потегли на изток по шосе 98, което се виеше покрай брега. Обади се в „Пеликан Пойнт“, за да се увери, че Норис Озмънт все още работи при тях, защото не отговарял на домашния си телефон. От хотела отказаха да му дадат номера на мобилния. Тейбър пристигна там, намери Норис във фоайето и включи чара си на макс. Продължи да поддържа версията, че е служител в сферата на сигурността от Атланта, нает да издири евентуално потомство на покоен господин.

— Няма да ви отнема повече от пет минути — увери той Озмънт с дружелюбна усмивка.

Фоайето беше празно, а комплексът — наполовина пълен. Шефът на охраната можеше да си позволи да му отдели няколко минути.

Седнаха на маса в грил ресторанта и си поръчаха кафе.

— Интересува ме ваш случай в Пенсакола от две хиляди и първа година — обясни Тейбър.

— Шегувате се, нали? Аз не помня какво съм правил миналата седмица.

— И аз. Стигнал е до градския съд.

— Още по-зле.

Тейбър извади сгънато копие от доклада за ареста и го плъзна по масата.

— Това може би ще помогне.

Озмънт прочете текста, който беше написал сякаш в друг живот, сви рамене и каза:

— Смътно си спомням. Защо името е почернено?

— Не знам. Основателен въпрос. Върно е бил убит преди пет месеца в Билокси. Семейството му ме нае. Не помните ли онова старо дело?

— Нищо не ми хрумва. Вижте, всеки ден ходех в градския съд, страшна досада. Това беше една от причините да напусна. До гуша ми дойде от съдии и адвокати.

— А помните ли адвокат на име Рос Баник?

— Разбира се. Познавах повечето местни адвокати. По-късно го избраха за съдия. Мисля, че още е там.