Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Добре, заинтригувана съм. Изпрати ми каквото имаш. Благодаря.

С удоволствие. След 15 минути.

По междущатската магистрала 10 Мобил бе само на час път от Билокси, но двата града се намираха в различни щати и в различни светове. „Прес Реджистър“, вестникът на Мобил, имаше шепа абонати в съседния град, а „Сън Хералд“, издаван в Билокси — още по-малко читатели в Алабама.

Джери не се изненада, че пресата в Мобил не е отразила двойното убийство, станало само на стотина километра. Тя отвори лаптопа си, включи випиена за сигурност и започна да търси. На 19 октомври, събота, първа страница на „Сън Хералд“ беше заета от новината за двойното убийство. Майк Дънуди беше известен строителен предприемач в Билокси и по крайбрежието на Залива. Публикувана беше негова снимка, взета от уебсайта на компанията му. Той имаше съпруга Марша, две деца и трима внуци. При излизането на броя още не беше ясно кога и къде ще е погребението.

За Лани Върно се знаеше още по-малко. Живял бе на паркинг с каравани някъде край Билокси. Съсед беше казал, че той е бил там от няколко години. Имал приятелка, която ту си тръгвала, ту се връщала. От служител във фирмата бяха научили, че Върно е някъде от Джорджия, но е живял къде ли не.

През следващите дни „Сън Хералд“ се бе старал да поддържа интереса към историята. Полицията беше невероятно мълчалива и не съобщаваше почти нищо. Никой от семейство Дънуди не казваше и дума. Опелото се бе провело в голяма църква и на него бяха присъствали много хора. По молба на близките шерифите не допуснали репортери. Далечен братовчед на Върно се появил неохотно да идентифицира тялото и да го откара обратно в Джорджия. И бе наругал репортера. Седмица след убийствата шериф Блек бе дал пресконференция, на която не беше разкрил нищо ново. На въпроса на журналист дали от убитите са взети мобилни телефони, той бе отговорил категорично: „Без коментар“.

„Не е ли вярно, че два мобилни телефона са намерени в пощенска кутия в Нийли?“

Шерифът се бе смутил, сякаш някой току-що бе разкрил името на убиеца, но бе успял да се съвземе и отново да отговори рязко: „Без коментар“.

Буквално всеки друг въпрос бе получил същия отговор.

Липсата на сътрудничество от страна на шерифа бе подхранила слухове, че може би разследващите са близо до залавянето на убиеца и не искат да го подплашат.

Нищо не се бе случило обаче седмици и месеци наред. Семейство Дънуди бе обявило награда от 25 хиляди долара за каквато и да било информация относно убийствата, с което бяха предизвикали нов порой телефонни обаждания от всякакви откачалки, които не знаеха нищо.

Роднините на Върно не бяха предприели никакви действия.

В полунощ Джери пиеше силно кафе и се подготвяше за поредната безсънна нощ пред компютъра. К. Л. й изпрати обобщение на сведенията, които беше събрал, и копие от официалния доклад, който щатската полиция в Мисисипи беше подала до ФБР.

Тя не за пръв път изминаваше този път, затова не очакваше с нетърпение да отвори поредното досие.

Комисията по съдийска етика се ръководеше от управителен съвет, чиито членове бяха пенсионирани съдии и адвокати, спечелили одобрението на губернатора. Големите дарители и тежката артилерия получаваха много по-престижни назначения — в настоятелства на колежи, в комисии по хазарта и други подобни, в организации със солиден бюджет и привилегии, които им позволяваха да пътуват и да се отъркват във властта. Управителният съвет на КСЕ получаваше безплатна храна и хотел и по петдесет цента на километър. Събираше се шест пъти годишно – три в Талахаси и три във Форт Лодърдейл, за да разглежда случаи, да провежда изслушвания и понякога да смъмря някой съдия. Рядко сваляха някого от поста му. От учредяването на КСЕ през 1968 г. досега само трима съдии бяха уволнени.

Четиримата членове на съвета се събраха на редовно заседание в понеделник късно сутринта. Петото място беше вакантно, а губернаторът беше твърде зает, за да го запълни. Последните двама души, които покани, му отказаха и той вдигна ръце. Срещите се провеждаха в наета зала във Върховния съд, защото тази на КСЕ беше прекалено потискаща за целодневно заседание.

Първата точка от дневния ред винаги беше среща с директорката, която да докладва за натовареността на Комисията, за финансите, персонала и тъй нататък. Тези срещи се бяха превърнали в неприятен ритуал, защото Шарлот Баскин много скоро щеше да напусне и всички го знаеха.