Джон Гришэм - Списъкът на съдията

След като досадната точка бе отметната, членовете на управителния съвет трябваше да се заемат с предстоящите случаи.

Лейси се радваше, че никой от нейните случаи не е в графика и не се налага да се явява пред съвета. Понеделникът й щеше да започне като повечето други понеделници, затова трябваше сама да се мотивира, преди да отиде в службата, където в качеството си на старши следовател да се появи с усмивки, насърчения и въодушевление от възможността да служат на данъкоплатците. Само че не успя да се вдъхнови, най-вече защото в мислите си все още беше на брега и край басейна с Али. Уикендът им се състоеше от дълги обеди с вино, лениво следобедно излежаване със секс и разходки по плажа. По някое време се бяха уговорили засега да не мислят за бъдещето и просто да се насладят на момента. По-късно щяха да се тревожат за важните неща.

След като се раздели с Али обаче, тя започна да си задава въпроса, който я човъркаше още от петък: Ако той ми даде пръстен, как да реагирам?

Отговорът й се изплъзваше.

В 9:48 ч. пристигна нов имейл, отново от Джери. През уикенда беше получила най-малко пет, но до този момент беше успявала да ги пренебрегне. Беше отлагала трудния разговор достатъчно дълго. Отдавна бе научила, че протакането само прави задачата още по-неприятна. Набра един от номерата на Джери на мобилния си телефон. Тя не вдигна. Не се включи гласова поща. Опита друг. Същият резултат. Започваше да й писва от цялата потайност, докато набираше последния номер, с който разполагаше.

— Здравей, Лейси — прозвуча приятният, но изморен глас на Джери. — Къде се загуби?

Какво ти влиза в работата? Лейси преглътна измъчено, пое си дълбоко въздух и отговори:

— Добро утро, Джери. Линията е сигурна, нали?

— Разбира се. Извинявай за безпокойството.

— Цял уикенд ми звъниш и ми пращаш имейли.

— Защото трябва да поговорим, Лейси.

— Е, говорим сега, в понеделник. Нали ти обясних, че не работя през уикендите, и те помолих да не ми се обаждаш и да не ми пишеш?

— Да, така е и ти се извинявам, но това наистина е важно.

— Знам, Джери, и имам лоши новини. Отново се срещнах с шефката ми и й представих обвиненията, но тя беше категорична. Няма да се замесим в разследване на убийство и точка. Както ти казах вече няколко пъти, нито сме подготвени, нито имаме ресурсите за такова нещо.

Мълчание. Щеше да е кратко, защото Лейси вече знаеше, че Джери не приема „не“ за отговор.

— Обаче аз имам право да подам жалба. Запомнила съм устава. Мога да го направя анонимно. И по закон Комисията разполага с четиресет и пет дни да прецени обвиненията. Нали, Лейси?

— Да, така е според устава.

— Тогава ще подам жалба.

— А моята шефка незабавно ще я насочи към щатската полиция.

Очакваше нападките, с които Джери несъмнено се канеше да я засипе. Чака дълго, докато накрая осъзна, че разговорът е приключил. Джери го беше прекратила.

Лейси не беше толкова наивна, за да реши, че няма да се чуят повече. Може би Джери просто искаше да изчезне за известно време. Бяха се запознали едва преди седмица.

Пък и може би убийствата щяха да спрат.

След половин час Джери отново се обади.

— Не съм сигурна, Лейси, но може би има още два трупа. Номер седем и осем. В момента търся потвърждение, но може и да греша. Искрено се надявам да греша. Въпреки това той няма да спре.

— Какво потвърждение? Не знаех, че си намерила потвърждение за другите убийства.

— Потвърдила съм ги, поне в главата си. Теорията ми може и да се основава на необичайни съвпадения, но трябва да признаеш, че е убедителна.

— Не съм сигурна, че е убедителна, но знам, че не е достатъчна, за да започнем разследване. Пак повтарям, Джери, ние няма да се намесим.

— Твое ли е решението или на временната директорка?

— Какво значение има? Просто няма да се намесим и толкова.

— Би ли се заела, ако зависеше от теб?

— Довиждане, Джери.

— Добре, но от този момент нататък и твоите ръце са изцапани с кръв.

— Струва ми се, че прекаляваш.

Джери промърмори нещо неразбираемо, сякаш нарочно се опитваше да прикрие думите си. След няколко секунди каза ясно:

— Напоследък той е убивал по-често. Почти по една жертва годишно. Това не е необичайно за серийните убийци, поне за умните. Започват бавно, остават неразкрити, усъвършенстват уменията си, престават да се страхуват и се убеждават, че са твърде интелигентни. Тогава започват да допускат грешки.

— Какви грешки?

— Няма да ги обсъждам по телефона.