Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Бяха преполовили чашите си, когато мобилният на Али завибрира върху масата.

— Какво е това сега? — попита Лейси.

— Извинявай.

— Нали се уговорихме без мобилни на обяд? Аз оставих моя в стаята.

Али грабна телефона и отговори:

— Онзи колега е, за когото ти споменах. Той познава няколко профайлъри.

— Не вдигай, да си звъни. Казах твърде много, не ми се говори повече за този случай.

Телефонът най-сетне престана да вибрира. Али го прибра в джоба си толкова демонстративно, все едно нямаше да го докосне никога повече. Поднесоха им салатите с раци и сервитьорът им наля още вино. Сякаш по даден знак се скупчиха облаци и слънцето изчезна.

— Вероятност за слаби превалявания — каза Али. — Доколкото помня прогнозата от мобилното приложение на телефона ми, пъхнат в джоба и недосегаем.

— Не му обръщай внимание. Ако ще вали, да вали. Никъде няма да ходим. Искам да те питам нещо.

— Питай.

— Работното ти време още не е свършило. Шефът ти знае ли къде си?

— Не точно, но знае, че заминавам с приятелката си за уикенда. А Клеопатра?

— Не ме интересува. И нея не я интересува къде съм. След няколко месеца вече няма да я има.

— Ами ти? Колко още ще останеш там?

— Това е големият въпрос. Предостатъчно се задържах на безперспективната си работа, време ми е да напусна. Само че къде да отида?

— Не е безперспективна. На теб ти е приятна и е важна.

— Може би. Понякога. Но вече не е толкова предизвикателна. Отегчена съм и вероятно го повтарям прекалено често.

— Сега сме само двамата. Всичко можеш да ми кажеш.

— Дори най-страшните си тайни?

— Моля те, умирам да ги науча.

— Само че ти няма да ми кажеш твоите, Али. Такъв си. Агент до мозъка на костите, винаги нащрек.

— Какво те интересува?

Тя се усмихна и отпи от виното си.

— Да видим. Къде ще си след една година?

Али се понамръщи и отмести поглед.

— Удар право в целта. — Помълча, преди да каже: — Всъщност не знам. Работя в Бюрото вече осем години и много ми харесва. Винаги съм смятал, че ще си остана там цял живот, ще преследвам лошите, докато не ме преместят на чиновническа работа, като навърша петдесет, и не ме изритат на петдесет и седем, както правят. Само че вече не съм толкова сигурен. Професията ми често е вълнуваща и рядко е отегчителна, но определено е за по-млади хора. Гледам колегите, които наближават петдесет — не издържат на напрежението. А човек на петдесет не е стар, Лейси. Не съм сигурен, че ще остана в системата.

— Обмисляш да напуснеш?

— Да. — Трудно му беше да го признае и тя се съмняваше, че изобщо го е изричал на глас преди. Али отпи от виното си и продължи: — Има и още нещо. В Талахаси съм вече пет години, време е за промяна. Все по-често ми намекват за прехвърляне. Част от работата ни е, нещо очаквано.

— Преместват те другаде, така ли?

— Не казах това. Но през следващите месеци може да се появи известен натиск.

Лейси остана смаяна, но се постара да не й проличи. С изненада установи, че е разстроена. Мисълта, че няма да бъде с Али, се оказа… ами да, невъобразима.

— Къде ще отидеш? — попита тя привидно спокойно.

Той се озърна нехайно, както умеят да правят опитните агенти, не забеляза някой наоколо да се интересува от тях и отговори:

— Не бива да се разгласява, но директорът сформира национален екип срещу хейтърските групи и ме покани да се присъединя. Още не съм дал отговор, а дори да се съглася, няма гаранция, че ще ме изберат. Но говорим за елитна група агенти.

— Ясно. Къде биха те изпратили?

— Или в Канзас, или в Портланд. Но всичко е в съвсем начален стадий.

— Омръзна ли ти Флорида?

— Не. Омръзнаха ми уикендите, пропилени в преследване на наркокартелите. Омръзна ми да живея в евтин апартамент без никаква сигурност за бъдещето.

— Няма да се справя с връзка от разстояние, Али. Предпочитам да си наблизо.

— Е, засега нямам планове да заминавам. Просто е една възможност. Да поговорим за теб, а?

— Аз съм отворена книга.

— Нищо подобно. Задавам ти същия въпрос: къде ще си след една година?

Сервитьорът прелетя край тях и спря само колкото да им долее чашите. Лейси поклати глава и каза:

— Наистина не знам. Едва ли ще съм в Комисията, но аз си го повтарям вече няколко години. Не знам дали ми стига смелост да напусна сигурната си работа.

— Ти си юрист.

— Да, но съм почти на четиресет и не съм специализирала в никоя област на правото, а големите кантори предпочитат да си профилиран. Ако си регистрирам моя фирма и започна да съставям завещания, ще умра от глад. Дори едно не съм написала през живота си. Единственият вариант е да постъпя като повечето юристи на държавна работа — да се катеря нагоре по стълбата за по-голяма заплата. А ми се иска нещо различно, Али. Може би изживявам криза на средната възраст. Ти какво ще кажеш?