Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Така е.

Али дръпна дясната си ръка от коляното й и се почеса по брадичката. След малко попита:

— Случаят се озова на твоето бюро, така ли?

— Не. Свидетелката още не е подала официална жалба. Адски уплашена е. А вчера Клеопатра ми каза, че Комисията няма да се нагърби с разследване на убийство.

— И сега какво?

— Нищо, струва ми се. Ако няма оплакване, какво можем да направим? Съдията остава недосегаем и си върши своите дела, дори ако включват убийство.

— Май вярваш на въпросната свидетелка.

— Да. От понеделник, когато се срещнах с нея, този случай не ми дава мира и стигнах дотам, че й повярвах.

— Защо не се обърне към полицията и да им обясни, че го подозира?

— По няколко причини. Първо, страхува се, че той ще научи и ще добави и нейното име в списъка. Може би най-сериозното й колебание се дължи на факта, че полицията няма причина да й вярва. Ченгетата от малко градче в Южна Каролина нямат време да се тревожат за стар неразрешен случай в Южна Флорида. А полицаите от Литъл Рок нямат време да разследват сходно убийство в Чатануга без никакви веществени доказателства.

Али кимна замислено.

— Това прави четири случая. А другите два?

— За тях още не ми е разказала.

— Кой е убитият в Литъл Рок?

— Някакъв журналист.

— И защо името му е в списъка?

— Отдалечаваме се от хипотетичното, агент Пачеко. Не мога да ви разкрия повече подробности.

— Съгласен. Предложи ли й да се свърже с Бюрото?

— Обсъдихме го накратко, но засега не проявява интерес. Убедена е, че е прекалено опасно, освен това силно се съмнява, че ФБР ще откликне. Защо би се заинтересувало от поредица убийства, които няма шанс да разреши?

— Твоята свидетелка няма да повярва на какво сме способни.

Лейси размишлява над думите му няколко километра, докато двамата слушаха радио и задминаваха другите коли. Али постоянно превишаваше ограниченията на скоростта и когато го уловеше радар, най-малко два пъти годишно, обичаше да вади значката си и да намига на пътния полицай. Хвалеше се, че никога не са го глобявали.

— Как ще стане? — попита Лейси. — Да предположим, че свидетелката поиска да свали всички карти на масата пред федералните.

Али сви рамене и каза:

— Не знам, но мога да проверя.

— Още не. С тази свидетелка не бива да бързам. Много е пострадала.

— Как така пострадала?

— Баща й е една от жертвите.

— Еха, става все по-интригуващо.

Най-неприятният навик на Али беше да си гризе ноктите, и то само на лявата ръка. Никога не нападаше тези на дясната. Започнеше ли да ги гризе, значи беше напълно погълнат от нещо и Лейси сякаш чуваше как се въртят бурмичките в главата му.

Изминаха още няколко километра, преди той да се обади, загледан намръщено през предното стъкло:

— Това е много сериозна работа. Да допуснем, че отиваш в полицията — при нас, при местните ченгета или при щатските, няма значение — и казваш: „Ето това е убиецът“. Съобщаваш всичко: името му, адреса, службата. „А това са шестте му жертви, всичките удушени през последните двайсет и няколко години“ и…

— И няма начин да го докажеш.

— И няма начин да го докажеш. Освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако не се сдобиеш с улики от самия убиец.

— Но за това ще ти трябва заповед за обиск, нали? А не можеш да извадиш такава без основателна причина. А такава няма, само някакви предположения.

— Нали каза, че й вярваш?

— Да, струва ми се.

— Не си убедена.

— Не напълно. Признай, че звучи доста невероятно.

— Така е. За пръв път чувам подобно нещо. Но пък, както знаеш, аз преследвам други престъпници.

— Едва ли ще се сдобием със съдебна заповед. Освен това той е параноик и е твърде умен, за да бъде заловен.

— Какво знаеш за него?

— Нищо. Той е просто някакъв хипотетичен съдия.

— Стига де. Щом сме стигнали дотук…

— Ерген е, никога не се е женил, сигурно живее сам. Опасал се е с охранителни камери. Уважаван съдия, който е достатъчно социално ангажиран, за да има добър имидж. Високо ценен от колегите си и от адвокатите. И от избирателите. Ти си профайлър, какво друго ти трябва?

— Не съм. Те са в друг отдел.

— Ясно. Ако представиш шестте убийства на най-добрите профайлъри на ФБР, без да споменаваш заподозрения, те какво ще кажат?

— Нямам представа.

— А може ли да ги попиташ неофициално?

— Защо да си правя труда? Вече знаеш кой е убиецът.

Любимият им хотел беше „Самотни дюни“ — малко старомоден бутиков хотел с четиресет стаи, всички с гледка към морето, непосредствено до пясъка. Оставиха багажа си в стаята и побързаха да отидат при басейна, където си намериха маса на сянка и си поръчаха обяд и бутилка студено вино. Млада двойка се забавляваше в другия край на басейна — нещо се случваше точно под повърхността на водата. Отвъд вътрешния двор заливът блещукаше ослепително син на яркото слънце.