Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Прякорът Клеопатра я следваше още от Съвета по туризъм — много по-голяма щатска агенция, където тя беше работила няколко години като адвокат. Преди това за кратки периоди се беше задържала в учреждения, които се занимаваха с проблеми на психичното здраве, качеството на въздуха и ерозията на плажовете. Така и нямаше да се разбере кой е измислил прякора Клеопатра, а и не беше ясно, поне за служителите в Комисията по съдебна етика, дали Шарлот изобщо има представа как я наричат подчинените й.

Прякорът остана, защото й прилягаше или пък защото образът на Елизабет Тейлър беше донякъде сходен. Смолисто черна коса, права и дълга, с отвратителен бретон, който гъделичкаше гъстите й вежди и сигурно изискваше постоянна грижа; пластове фон дьо тен, с които тя се мъчеше да попълва бръчките, които ботоксът не успяваше да заличи; и достатъчно очна линия и спирала за гримиране на една дузина проститутки във Вегас. Две десетилетия по-рано Шарлот сигурно бе имала шанс да изглежда красива, но годините на непрестанна работа и неумелите корекции на външния й вид я бяха лишили от тази възможност.

Тя имаше и други физически проблеми. Падаше си по прекалено късите поли, които разголваха дебелите й бедра.

Извън офиса носеше обувки с петнайсетсантиметрови тънки токчета, които биха засрамили всяка стриптийзьорка. Изглеждаха абсурдни и неудобни и затова Клео седеше боса в кабинета си. Нямаше никакъв усет за мода, което в Комисията не беше проблем, защото там грозното облекло се беше наложило като тенденция. Проблемът й беше, че се изживява като човек, който диктува модата. Само че никой не я следваше.

Лейси още от самото начало беше нащрек по две причини. Първата: че Клео имаше славата на кариеристка, която винаги се оглежда за по-добра работа — нещо, което не беше необичайно за служителите по агенциите. Втората причина беше свързана с първата, но вещаеше повече проблеми. Клео не харесваше жените юристи и ги възприемаше като заплаха. Тя знаеше, че в повечето случаи мъжете решават новите назначения, и понеже цялата й кариера бе обусловена от стремежа за издигане, не хабеше време да се занимава с нежния пол.

— Може да се окаже, че имаме сериозен проблем — отбеляза Лейси.

Клео се намръщи, но бръчките на челото й бяха добре скрити под бретона.

— Такааа. Хайде, казвай.

Беше късно следобед в четвъртък и повечето други служители вече си бяха тръгнали. Вратата на просторния кабинет на Клео беше затворена.

— Очаквам жалба, която ще бъде подадена под псевдоним и с която ще ни бъде трудно да се справим. Не съм сигурна как да постъпя.

— Срещу кой съдия?

— Засега не знам. Окръжен съдия с десетгодишен стаж.

— Давай по същество.

Клео се мислеше за делова адвокатка, която няма време за незначителни разговори и глупости. Искаше само фактите, защото беше напълно сигурна, че може да се справи с тях.

— Престъплението, в което го подозират, е убийство.

Бретонът се полюшна.

— Действащ съдия?

— Точно това казвам.

Лейси не беше сприхав човек, но при всеки разговор с Клео беше настроена да отвърне остро и дори да нападне първа.

— Да, вярно. Кога е извършено това убийство?

— Всъщност го подозират в няколко. Последното е отпреди около две години във Флорида.

— Няколко!?

— Да. Вероятно става дума за шест убийства през последните две десетилетия.

— Вярваш ли на този мъж?

— Не съм казала, че е мъж. И в момента не знам на какво да вярвам. Обаче съм убедена, че той или тя е на крачка от подаването на жалба в нашата комисия.

Клео се изправи, много по-ниска без токчетата си, и се приближи към прозореца зад бюрото си. От мястото й се разкриваше великолепна гледка към две други правителствени сгради. Тя заговори на стъклото:

— Резонният въпрос е защо не се обърне към полицията. Не се съмнявам, че си го задала, нали?

— Да, това беше първото ми питане. Отговорът гласеше, че няма доверие на полицията, поне на този етап. Няма доверие на никого. Ясно е, че не разполага с доказателства в подкрепа на твърденията си.

— С какво разполага тогава?

— С доста убедителни косвени улики. Убийствата са извършени за период от двайсет години в няколко различни щата. Всички са неразкрити и доста стари случаи. В някакъв момент от живота на въпросния съдия пътят му се е пресякъл с този на жертвите. Освен това има специфичен почерк. Всички убийства са на практика идентични.

— Интересно. Може ли да задам друг очевиден въпрос?