Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Всъщност е ето там, в онази синя пощенска кутия.

— Ама разбира се — каза Манкузо. — Идеално се връзва.

— Кой е началникът на проклетата поща? — попита Блек.

— Кой ли би искал да бъде? — подметна Манкузо.

Ник продължи да работи на таблета си и съобщи:

— Хършъл Диърфорд. Ето номера му.

Хършъл спеше спокойно в малката си къща на осем километра от Нийли, когато получи спешното обаждане от шериф Блек. Отне му няколко минути да осъзнае какво става и отначало не му се искаше да се замесва. Отговори, че по силата на федералните разпоредби няма право да отваря кутията на „своята“ поща и да позволи на местните власти да тършуват из „неговата“ кореспонденция.

Шериф Блек го попритисна и обясни, че двама мъже са убити наблизо същата вечер и че те издирват убиеца. Проследяващо приложение на айфон ги отвело до Нийли и до „неговата“ поща, затова било много важно незабавно да се доберат до телефона. Това уплаши Хършъл достатъчно, за да се съгласи. Появи се петнайсет минути по-късно, недоволен, че са го привикали. Промърмори нещо за нарушение на федералните закони, докато тракаше с ключовете си. Обясни, че отключва пощенската кутия всеки следобед точно в 17 ч., когато затваря. Пикап от Хатисбърг прибирал писмата. И понеже вече наближаваше 23 ч., той не очакваше да намерят нещо в кутията.

Шериф Блек каза на Ник:

— Извади си телефона и снимай. Всичко.

Хършъл завъртя ключа и вратичката на пощенската кутия се отвори. Той извади отвътре квадратно алуминиево сандъче без капак, което постави на земята. В него имаше един-единствен плик. Манкузо го освети с фенерче.

— Предупредих ви, че няма да намерите каквото търсите — каза Хършъл.

— Никакво бързане — заяви шериф Блек. — Ще извадя мобилния си и ще звънна на Майк Дънуди. Ясно?

Другите кимнаха, вперили поглед в плика. След няколко секунди отвътре се чу звънене.

Шериф Блек прекъсна обаждането и каза:

— Сега ще позвъня на номера на Върно, който ни даде приятелката му.

Той го набра, изчака и от плика се чу припевът на „Отново на път“ на Уили Нелсън. Точно както ги беше предупредила приятелката му.

Докато Ник снимаше с айфона си, Манкузо държеше фенерчето, а Хършъл се чудеше какво да направи и дали изобщо да прави нещо, шерифът обясни спокойно:

— Така. Набрахме и двата номера, затова основателно можем да допуснем, че и двата мобилни телефона са в плика.

Бръкна в един от джобовете на якето си и извади чифт латексови ръкавици. Ник заснемаше всичко.

— Сега ще извадя плика, но няма да го отварям тук. Най-разумно е да го предадем в щатската криминалистична лаборатория, за да го изследват техните специалисти.

Той бръкна, внимателно извади плика, показа го на всички и най-вече на Ник, за да го снима, и го обърна. От обратната страна имаше етикет с адрес, на който със странен шрифт пишеше: Чери Макгро, Феъруей № 72, Билокси, Мисисипи 39503.

Той хлъцна, промърмори едно „Мамка му!“ и едва не изпусна плика.

— Какво има, шефе? — попита Манкузо.

— Това е адресът на дъщеря ми.

Дъщеря му беше разстроена, но не беше пострадала. Беше се омъжила преди по-малко от година и живееше близо до родителите си. Съпругът й беше отраснал в окръга, беше запален ловец и притежаваше колекция от пушки. Той увери шерифа, че са в безопасност и че няма да се излагат на риск.

Пратиха един заместник-шериф на пост пред къщата на самия шериф. Госпожа Блек увери съпруга си, че е в безопасност.

Докато се връщаха към местопрестъплението, Ник най-сетне се обади от задната седалка:

— Съмнявам се, че наистина е искал да изпрати телефоните на дъщеря ти.

Шериф Блек не търпеше глупости, пък и го занимаваха други мисли, затова не изгаряше от желание да слуша теориите на някакво колежанче с вид на четиринайсетгодишно хлапе.

— Добре — отговори той.

— Просто е знаел, че ще ги намерим. Има около десет различни начина да намериш изгубен мобилен телефон и убиецът е бил наясно, че ще проследим тези двата. Според началника на пощата късната кореспонденция от петък се събира чак в понеделник след пет следобед. Няма начин пликът да остане тук седемдесет и два часа, без да бъде намерен. И той го е знаел.

— Защо тогава е адресирал плика до дъщеря ми?

— Не знам. Сигурно защото е психопат, който е адски умен. Много от тях са такива.

— Значи просто се забавлява, така ли? — попита Манкузо.

— Много смешно — сопна се шерифът.

Той не беше в настроение за разговори. През главата му преминаваха прекалено много противоречиви мисли, не получили отговор въпроси и страховити сценарии.