Джон Гришэм - Списъкът на съдията

Дейл Блек беше шериф на окръг Харисън. Той тъкмо слагаше каишката на кучето за редовната им разходка из квартала, след като вечеря със съпругата си. Тя вече беше излязла отвън, чакаше го и проверяваше телефона си. Неговият звънна и той едва не изруга. Търсеше го диспечерката, а обаждане от нея в петък вечер едва ли щеше да му донесе добра новина.

След двайсет минути той зави и влезе в новия комплекс, където видя впечатляващ брой сини и червени лампи. Паркира и закрачи бързо към местопрестъплението. Заместник-шериф Манкузо го пресрещна на тротоара. Блек погледна пи капа и каза:

— Този е на Майк Дънуди.

— Да, по дяволите!

— Къде е той?

— Вътре. С още един.

— Мъртъв ли е?

— Да, черепът му е строшен. — Манкузо кимна към другия пикап от отсрещната страна на улицата. — Познаваш ли сина му Джоуи?

— Разбира се.

— Ето го там. Тръгнал да търси баща си, видял пикапа му, дошъл до къщата, но вратите били заключени. Извадил фенерче, надникнал през предния прозорец и видял двете тела на пода. Не се втурнал да влиза, а проявил здрав разум и ни се обадил.

— Сигурно е смазан.

— И още как.

Тръгнаха по алеята и подминаха другите ченгета и хората от спешните служби, които чакаха да си свършат работата.

— Изритах вратата на кухнята и влязох да погледна, но не съм пускал никой вътре.

— Браво на теб.

Двамата влязоха в къщата през кухнята и светнаха всички лампи. Спряха на прага на дневната и огледаха зловещата сцена. Двете безжизнени тела, проснати по очи, с окървавени глави насред тъмноалени локви, пръските бяла боя по камината и стената, съборената стълба.

— Пипал ли си нещо? — попита Блек.

— Нищо.

— Допускам, че това е Майк — кимна Блек към едното тяло.

— Да.

— А бояджията?

— Нямам представа кой е.

— Май има портфейл. Извади го.

В портфейла намериха шофьорска книжка от Мисисипи на името на някой си Лани Л. Върно с адрес в Гълфпорт. Шерифът и заместникът му оглеждаха мълчаливо местопрестъплението няколко минути, после Манкузо попита:

— Какво ти подсказва инстинктът?

— Питаш ме дали имам теория за случилото се?

— Нещо такова. Джоуи каза, че баща му приключвал седмицата и плащал на подизпълнителите.

Блек се почеса по брадичката и каза:

— Значи Върно е бил нападнат и някой, който явно му е имал зъб, е съборил стълбата му. Пукнал му е черепа, после го е довършил с въже. Майк се е появил в неподходящ момент и се е наложило да бъде неутрализиран. Две убийства. Първото — добре планирано и с мотив. Второто — непланирано и извършено, за да прикрие първото. Съгласен ли си?

— Не ми хрумва нищо друго.

— Повече от вероятно е убийствата да са дело на някой, който знае какво прави.

— Той си е носел въжето.

— Предлагам да се обадим на щатската полиция. Няма нужда да бързаме. Да обезопасим местопрестъплението и да оставим криминалистите да действат.

— Добра идея.

Бътлър никога не се връщаше на местопрестъплението. Беше чел безброй истории — някои измислени, други вероятно действителни — за убийци, които се връщат заради тръпката. Той никога не бе планирал подобно нещо, но сега моментът изведнъж му се стори подходящ. Не беше допуснал грешки. Никой нямаше представа кой е. Сивият му пикап приличаше на хиляди други в областта. Фалшивите му номера от Мисисипи изглеждаха напълно оригинални. Ако по някаква причина усетеше нещо заплашително, винаги можеше да се откаже и да напусне щата.

Бътлър се върна в комплекса бавно и спокойно. Видя светлините, преди да стигне до улицата — беше блокирана от патрулки. Докато ги подминаваше, кимна на едно ченге. Десетки червени и сини лампи осветяваха къщата. Личеше си, че там се е случило нещо лошо.

Той продължи по-бързо, но не усети никаква тръпка.

Малко преди десет вечерта шериф Блек и заместник-шериф Манкузо наближиха Нийли. На задната седалка се возеше Ник, двайсетгодишен колежанин, който се навърташе из полицейския участък като отговорник за техническа поддръжка, нает на половин ден. Той не откъсваше поглед от таблета си и даваше указания.

— Наближаваме — каза той. — Завий надясно. Май е в пощата.

— В пощата ли? — попита Манкузо. — Че кой ще остави откраднат мобилен в поща?

— Трябвало е да се отърве от него — обясни Блек.

— Защо не го е хвърлил в реката?

— Не знам. Той трябва да ти отговори на този въпрос.

— Вече сме съвсем близо — каза Ник. — Ето там.

Блек спря на посипания с чакъл паркинг и тримата се вторачиха в тъмната поща на Нийли. Ник направи нещо на таблета си и каза: