Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Не ни е за пръв път — заяви тя. — Спомням си три случая през последните четиресет години, в които засегнатата страна е била прекалено уплашена, за да подаде жалба. Може би най-големият случай беше свързан със съдия в Тампа, който залитнал по кокаина. Станал изцяло зависим от наркотика и той се превърнал в истински проблем за него. Но заради поста му било трудно да си го набавя. — Садел замълча за секунда, за да вдиша кислород. — Както и да е, проблемите му намерили решение, когато в съда му като обвиняем се появил наркопласьор. Сближили се, издал му лека присъда и се свързал с шефа му, който работел с някакъв голям трафикант на дрога. След като си гарантирал постоянно снабдяване, съдията здравата затънал и положението се влошило още повече. Не можел да си върши работата, не можел да седи на съдийското място повече от петнайсет минути, без да обяви почивка, за да шмръкне набързо линия кокаин. Адвокатите шушукали, но както обикновено, никой не се оплаквал. Една съдебна репортерка наблюдавала внимателно ситуацията и била наясно с цялата мръсотия. Тя се свърза с нас — ужасена, разбира се, защото типовете в наркобандата били доста гадни. Накрая подаде анонимна жалба, а ние се заехме с призовките и всичко останало. Тя дори ни изпрати документи, разполагахме с предостатъчно доказателства. Канехме се да помолим за помощ и федералните, но съдията се оттегли доброволно, така че изобщо не му бяха повдигнати обвинения.

Лицето на Садел се разкриви, докато вдишваше още кислород.

— Какво стана с него?

— Самоуби се. Представиха го като случайна свръхдоза, но изглеждаше подозрително. Беше се натъпкал с кока. Може би си е отишъл така, както е искал.

— Кога беше това?

— Не съм сигурна за точната дата, но преди ти да започнеш работа тук.

— Какво се случи със съдебната репортерка?

— Нищо. Запазихме самоличността й в тайна и никой не разбра коя е. Така че, да, може да бъде направено.

— А другите два случая?

— Също анонимни. Не съм сигурна за пола на жалбоподателите, но мога да го науча. Доколкото си спомням, и двете жалби бяха отхвърлени след първоначалната преценка, така че явно обвиненията не са били подплатени с доказателства. — Нова пауза за кислородно зареждане. После Садел попита: — Твоят случай какъв е?

— Убийство.

— Еха, ще бъде забавно! Не помня такъв, освен онзи с казиното. Има ли основание?

— Не знам. В момента това е най-голямото предизвикателство — опитвам се да установя каква е истината.

— Обвинение в убийство към действащ съдия?

— Да. Може би.

— Харесва ми. Не се колебай да ме държиш в течение.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Садел напълни с кислород своите осеяни с белези дробове, даде на заден и отбръмча с инвалидната си количка.

Бояджията се казваше Лани Върно. Късно в петък следобед миналия октомври той се беше покатерил на стълба в дневната на недовършена къща — една от десетките, разположени нагъсто на непавирана улица в ширнал се нов комплекс непосредствено до Билокси. Боядисваше корниза на високия три и половина метра таван с кофа бяла боя в едната ръка и тънка четка в другата. Беше сам, колегата му вече си беше тръгнал — приключил бе за деня и за седмицата и се бе запътил към бара. Лани погледна часовника си и поклати глава. Минаваше пет следобед, а той продължаваше да работи. От радиото в кухнята долитаха най-новите кънтри хитове.

И на него му се ходеше в бара за една шумна бирена вечер и сигурно вече щеше да е там, ако не беше очакваният чек.

Строителният предприемач му бе обещал да го донесе преди края на работното време и раздразнението на Лани растеше с всяка изминала минута.

Входната врата беше отворена, но музиката заглуши затръшването на вратата на пикапа, който бе спрял на алеята.

В дневната се появи мъж и го поздрави дружески.

— Казвам се Бътлър, окръжен строителен инспектор.

— Влизайте — покани го Върно, без да го погледне.

Къщата все още беше строителна площадка, непрекъснато идваха някакви хора.

— Работите до късно — провлачено отбеляза Бътлър.

— Да, но вече съм готов за бира.

— Сам ли сте?

— Сам съм и се каня да тръгвам.

Върно погледна надолу и забеляза, че върху обувките си инспекторът е сложил светлосини калцуни. Странно, мина му през главата за секунда. На ръцете му също имаше латексови ръкавици. Този тип явно беше маниак на тема бацили. В дясната си ръка държеше клипборд.

— Припомнете ми къде беше електрическото табло — каза Бътлър.