Джон Гришэм - Списъкът на съдията

— Какво според теб? Коя е следващата крачка?

— Още не съм мислила за това — излъга Лейси. — Само един ден отсъствах от офиса, но работата се е натрупала и сега наваксвам.

— Да, не искам да те притеснявам. Извинявай, но изпитвам огромно облекчение, че ти се зае с разследването. Не мога да ти опиша колко самотна се чувствах.

— Не съм сигурна, че има основание да говорим за „разследване“, Джери.

— Разбира се, че има. Разгледа ли папките?

— Не, не съм стигнала до тях. В момента съм заета с други неща.

— Ясно. Виж, трябва пак да се срещнем и да обсъдим и другите жертви. Знам, че ти е трудно да асимилираш всичко толкова бързо, но се осмелявам да твърдя, че вероятно нищо върху бюрото ти не е толкова важно, колкото Баник.

Вярно беше. Всичко бледнееше в сравнение с обвиненията в убийство, отправени към съдия.

— Джери, не мога да зарежа всичко останало и да отворя нов случай. Всяка моя намеса трябва да бъде одобрена от директора. Вече ти обясних.

— Да, обясни ми — каза Джери и продължи най-безцеремонно: — Днес и утре имам часове, но какво ще кажеш за събота? Ще дойда с колата и ще се срещнем на някое спокойно място.

— Вчера, докато пътувах към къщи цели три часа, обмислих всичко и все още не смятам, че случаят попада под наша юрисдикция. Просто не разполагаме с нужния ресурс да разследваме убийство — нито едно, камо ли повече.

— Приятелят ти Хюго Хач беше убит в инсценирана катастрофа. В случая с казиното също имаше убийство, ако не ме лъже паметта. А ти беше затънала в него до ушите.

Тонът й ставаше агресивен, но гласът й все още издаваше уязвимост.

Лейси отговори спокойно:

— Вече го обсъдихме и аз ти обясних, че в онзи случай участваха истински следователи, дори агенти на ФБР.

— Но всичко се случи благодарение на теб, Лейси. Без теб престъпленията нямаше да бъдат разкрити.

— Какво искаш да направя, Джери? Да отида в Сигнал Маунтин, щата Тенеси, в Литъл Рок, Арканзас, и в Маратон, Флорида, да тършувам из стари полицейски досиета и някак да изнамеря доказателства, каквито няма, така ли? След като истинските професионалисти, ченгетата, не са открили нищо. А и ти се мъчиш от двайсет години. Просто не разполагаме с достатъчно улики.

— Шест души са убити по еднакъв начин, и шестимата имат връзка с Баник. И ти смяташ, че това не е достатъчно, така ли? Стига, Лейси. Не ме изоставяй. Направо ще се побъркам. Какво ще правя, ако ми обърнеш гръб сега?

Каквото искаш. Само се махни, моля те.

Лейси въздъхна и си напомни да бъде търпелива.

— Разбирам. Виж, в момента съм заета. Да поговорим по-късно.

И да бе чула думите й, Джери с нищо не го показа.

— Проверих, Лейси. Всеки щат реагира различно на жалбите срещу съдии, но почти навсякъде позволяват да се инициира разследване по анонимен начин. Сигурна съм, че и във Флорида е възможно.

— И си склонна да внесеш жалба?

— Може би, но трябва да поговорим още. Струва ми се възможно да го направя с псевдоним, какво ще кажеш?

— В момента не съм сигурна, Джери. Моля те, нека да го обсъдим утре.

Тъкмо приключи разговора, и Дарън най-сетне се върна с бадемовото й лате — почти час след като беше излязъл да го купи. Лейси му благодари, а когато й се стори, че той иска да поостане и да се помотае, го осведоми, че трябва да се обади по телефона. По-късно се измъкна от кабинета си, напусна сградата и измина пеша пет преки, за да обядва с Али.

Тайното оръжие на Комисията по съдийска етика беше жена, която не остаряваше красиво и се казваше Садел. Прекарала бе цялата си кариера като правна асистентка, след като преди десетилетия бе пропуснала да се яви на изпита за адвокатска правоспособност. Навремето пушела по три пакета цигари дневно, повечето в службата, и не могла да се откаже, докато не й открили рак на белия дроб. Внезапно мотивирана, тя спряла да пуши и започнала да се готви да посрещне края. Седем години по-късно продължаваше да работи, и то повече от всеки друг. Комисията по съдийска етика беше нейният живот. Садел не само знаеше всичко, което се случваше, но и помнеше повечето минали разследвания. Беше архивът, информационната търсачка и експертът относно многобройните начини, по които съдиите проваляха кариерата си.

След събранието на служителите Лейси й изпрати имейл с въпроси. Петнайсет минути по-късно Садел влетя в кабинета й на инвалидния си стол с вкарана в носа кислородна тръбичка. И макар че гласът й беше напрегнат, дрезгав и понякога почти отчаян, обичаше да говори — понякога прекалено.