Дэвид Балдаччи - Игра с огъня

Минаха покрай бензиностанция с поне петнайсет колонки, ресторант, баня, обществена пералня и магазин с всевъзможни реклами – на пица, пропан-бутан, добавки за дизелово гориво, вентилатори, антифриз и какво ли още не. На едно от рекламните табла имаше големи снимки на съблазнителни сервитьорки с къси панталонки и блузи с дълбоки деколтета, а друго възхваляваше "най-добрите филми за възрастни в цяла Северна Дакота". Паркингът беше пълен с камиони от всяка марка и модел, цвят и размер, но акцентът несъмнено падаше върху хромираните брони, джантите с шипове и рисунките със спрей върху кабините. Бяха най-различни: от дракони и огнестрелни оръжия до американски знамена и голи жени.

– Е, вече знаем какво е популярно тук – каза Джеймисън.

– Не само тук – отвърна Декър.

Подминаха паркинги с кемпери, после нов търговски център. В него имаше ресторант, който обещаваше най-крехкото свинско на конци, "Събуей", "Чайна Експрес", денонощен фитнес, грил бар и дори суши бар. На една от стените му бе монтирано електронно табло с цените на петрола и природния газ. От другата му страна се издигаше голяма тухлена църква. Пред нея имаше табела, върху която някой бе написал с големи черни букви:

БОГ СЪЗДАДЕ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА, ПЕТРОЛА И ГАЗА.

СПОДЕЛЕТЕ СВОЕТО БОГАТСТВО, НАПРАВЕТЕ ДАРЕНИЕ.

ГРУПИ ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА БИБЛИЯТА ВСЯКА ВЕЧЕР ОТ 19 Ч.

Джеймисън хвърли поглед в огледалото.

– Зад нас се е проточила огромна колона от камиони и самосвали. – Тя погледна насрещното движение и добави? – Същото е и в обратната посока. Навсякъде вони на дизел.

– Карат оборудване и суровини, включително химикалите, които впръскват в земята. Очевидно тук работят денонощно.

– А камионите насреща?

– Цистерни, които извозват петрола и газа. – Декър посочи напред. – След малко ще трябва да слезем от този път. Трафикът се отклонява по околовръстното, за да не се налага камионите да минават през центъра на града.

Джеймисън отби на следващия изход и не след дълго в далечината грейна съзвездие от светлини.

– Това ли е градът, в който отиваме?

– Да. Лондон, Северна Дакота.

– Чудя се откъде идва името му.

– Сигурно някой преселник от Англия е дошъл и е забил знамето си тук. Насред морето от нефт и газ. Населението е петнайсетина хиляди души, половината от тях работят на петролните полета, останалата половина ги обслужва. Сега тук живеят три пъти повече хора, отколкото преди три години. И ако нещата продължат да се развиват със сегашните темпове, градът отново ще се утрои, и то само след година и половина.

– Добре си се подготвил – отбеляза Джеймисън.

– Държа да знам в какво се забърквам.

Тя го изгледа с любопитство.

– И какво смяташ, че ни очаква освен разследване на убийство?

– Това е Дивият запад, Алекс. Като Калифорния по време на Златната треска през хиляда осемстотин четиресет и девета, но в по-големи мащаби.

– Какво точно се опитваш да кажеш?

– Обичайните правила на цивилизацията невинаги важат на подобни места.

– Сериозно ли говориш?

– Напълно.

Продължиха по главната улица, която изглеждаше доста оживена въпреки приближаващата буря. Джеймисън спря джипа тъкмо когато заваля, и попита:

– Накъде сме сега?

– Вляво на следващата пряка – отвърна Декър.

Не след дълго се озоваха пред сградата на погребална агенция и тя каза:

– В Северна Дакота аутопсиите се извършват от патолози, а не от съдебно-медицински експерти. Местният патоанатом държи погребалната агенция, крематориума и моргата в града. На практика е затворил кръга от услуги.

– Подготвила си се предварително, а?

– Просто съм любознателна – усмихна се тя.

– А този човек има ли представа от съдебна медицина и криминалистика?

– Можем само да се надяваме.

Изскочиха от колата и се затичаха към входа, за да не се намокрят. Предстоеше им да се срещнат с една мъртва жена.

Декър и Джеймисън се запознаха с Уолт Садърн, патоанатом и собственик на погребалната агенция. Беше четиресет и пет-шест годишен, среден на ръст, с оредяла пясъчноруса коса и слабо жилаво тяло на маратонец. Носеше очила с рогови рамки, черният му панталон имаше басти и маншети, а бялата му риза сияеше под вграденото в тавана осветление.

Садърн ги изгледа учудено.

– Но защо ФБР се интересува от случая?

– Не ви ли предупредиха, че ще дойдем? – попита Джеймисън.

– Не, никой не ми е казвал нищо.

– Е, вече сме тук – отвърна тя – и имаме да разследваме убийство. Прочетохме доклада от аутопсията и сега искаме да видим трупа.