Пол Сюлицер - Fortune

— На нещо като сиропиталище, така ли?

Жената свива рамене — ако не я искам, просто няма друг изход. Спомням си, че в този момент коленича. Хайди се вкопчва още по-здраво в мен и — дали нарочно или не — светлосините ѝ очи се изпълват с ужас и едновременно с тъга, от която ми се свива сърцето. Тя прошепва в ухото ми:

— Тази жена от полицията ли е?

Кимвам утвърдително. Около нас прави и изглеждащи ни поради това огромни стоят Марк Лаватер, Розен, Ванденберг, жената-полицай и останалите зрители. Двамата с Хайди сме на една височина и лице в лице. Тя прошепва отново, почти докосвайки с устни ухото ми:

— Искам да остана с теб, господин Цимбали.

И ето ти, че аз на свой ред започвам да шепна, проклинайки тайно собствената си глупост:

— Но как искаш да те задържа?

— Анна каза, че оставам при теб. Каза също, че си много добър.

— Но тя изобщо не ме познава!

— Анна, не, но Гони те познава.

— И кой е Гони?

— Мъжът на Анна.

— Значи Анна е омъжена?

— Не.

— Но нали току-що ми каза, че си има мъж?

— Той не ѝ е истински мъж.

— Да не ѝ е годеник?

Хайди се подсмихва:

— Във всеки случай спят в едно легло. Чисто голи. И Анна всеки път вика: „ДА, ДА, ДА…“

— И на колко години е Анна?

— Стара е. Най-малко на двайсет.

— А обичаш ли я?

— Зависи от деня…

И всичко това шепнешком и на немски. От време на време хвърлям притеснен поглед към останалите, които сащисано ни наблюдават. И има защо — кой знае как изглеждам така, почти на четири крака! Обръщам се отново към Хайди:

— В Австрия ли живееш?

— Не.

— В Германия?

— Не.

— В Швейцария, тогава?

— Не.

— В Лихтенщайн?

Малката тиролка прави изразителна муцка — никога не е чувала за подобно животно. Абсолютно съм сигурен, че ме будалка.

— Лъжеш, Хайди, носът ти мърда.

Тя го опипва:

— Не е вярно, не мърда.

— Ти идваш от Австрия. Анна в Австрия ли е?

— Да.

— Къде в Австрия?

— Не знам.

— Напротив, знаеш много добре. В Залцбург?

— Не е в Залцбург.

— А къде тогава?

— Анна ми каза да не ти казвам.

— Но защо?

Тя прихва:

— За да не знаеш, естествено.

— Господин Цимбали?

Жената-полицай губи търпение. И то дотолкова, че в крайна сметка си тръгва, след като се е посъветвала с Ванденберг и Розен, когото познава по име.

— Най-добре наемете гувернантка — съветва ме Джими.

— Която да ѝ служи за придружител?

Той се усмихва:

— Ами да.

Провежда набързо два-три телефонни разговора и заявява:

— Ще бъде тук след час и половина.

След което на свой ред си тръгва, а с него и всички останали, освен Марк.

— Още ли си гладна, Хайди?

Тя поклаща отрицателно глава с онази лека мъглица в очите, която предвещава идването на съня. Вярно, че заради часовата разлика сега за нея е два-три часа сутринта.

— Спи ли ти се?

И всичко става съвсем естествено, сякаш между нас съществува отколешно съучастничество — тя кротко се гушва в прегръдките ми и отпуска глава на гърдите ми. Вдигам я и я отнасям в стаята, в която обикновено спи Марк-Андреа, когато случайно и за щастие е заедно с мен в Ню Йорк. Тя вече е затворила очи. Едва се осмелявам да я докосна и се задоволявам да сваля сабото ѝ и късите бели чорапки. Без да отваря очи, тя промърморва:

— А плитките ми? Трябва да ги разплетеш.

Марк, който ни е последвал до прага на стаята, разперва ръце, сякаш иска да каже: „О, не, не аз!“ Разплитането на проклетите плитки ми отнема страхотно много време, но накрая успявам да разпусна русата коса. Тя кротува, все така със затворени очи, като само завърта или повдига глава, когато е необходимо.

— Ти си добър, господин Цимбали. Анна имаше право.

Анна! Как бих искал да ѝ кажа две думи на тая, която и да е в действителност! Но в същото време се чувствам раздвоен и несигурен. Покривам Хайди с един чаршаф.

— Ще ти бъде ли достатъчно топло? Тя кимва, вече полузаспала, с извити в блажена усмивчица устни.

— Gute nachte, Хайди.

— Gute nachte, господин Цимбали.

Запленен, просто не мога да се откъсна от нея. Когато най-сетне се решавам да изляза от стаята, Марк ме поглежда, поклащайки глава. Питам:

— Имаш ли да ми казваш нещо?

— Не, татенце.

Чувствам се адски странно. Но усещането не е неприятно.

На другия ден ми телефонират Ли и Лиу. Те са в Сан ФРАНЦИСКО, а аз — в леглото си. Както обикновено не знам дали говоря с Ли или с Лиу (или обратно). Макар че са братовчеди и че ги познавам от години, и до ден-днешен не мога да ги различа. Особено когато ни делят хиляди километри. Ли или Лиу казва: