Пол Сюлицер - Fortune

— Франц, това хлапе е по-оправно от рота морски пехотинци. Излишно е да се притесняваш толкова.

— А руската гувернантка?

Той се съгласява, че руската гувернантка може би съществува и следователно е обезпокояващ фактор. Едва-що излизам от асансьора и пъхам ключа в ключалката на апартамента, когато телефонът иззвънява. Втурвам се към него.

Обажда се Сара и нещо в гласа ми я кара да заяви категорично: — Имаш неприятности, Франц.

— И да, и не.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Можеш да напуснеш Ямайка и да дойдеш в Ню Йорк. За да останеш.

Мълчание.

— Трябва да помисля — проронва тя.

Което е по-добре, отколкото нищо. Обикновено, когато ѝ правя подобен род оферти, тя просто свива рамене — в буквален и в преносен смисъл.

— Сара, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Затварям телефона. Часът е единайсет и половина сутринта, дори не съм се обръснал и съм прекарал почти целия предобед в препускане из Ню Йорк по дирите на едно девет-десет годишно момиченце. Без да забравяме лошата вест от Сан Франциско.

— Джо, успях да се свържа с Ли и Лиу. Те отказаха да се включат в комбината.

— Кофти номер. Докъде стигна с твоите филаделфийски банкери?

— Поех задължението до идния четвъртък да им представя един или няколко съдружници с по петдесет милиона долара. Наистина разчитах на проклетите китайци. Бяха ми обещали, че ще участват в следващата ми сделка.

— В противен случай няма заем, така ли? Междувременно се бръсна.

— Няма заем.

— Ще намериш други банкери.

— И ще загубя още месец или два. А докато обикалям банките, другите казина в Сити вече ще са открили сезона.

— Винаги можеш да навестиш твоите арабски приятели.

Мислил съм и за това, естествено. Но моментът ми изглежда повече от неподходящ за делови разговори с Хасан Фезали, който продължава да възстановява силите си в Джърси, и с Азиз, зает най-вероятно с голямо пролетно чистене в обкръжението си. А и от друга страна, появата ми, за да поискам петдесет милиона от арабите, и то веднага след като съм им направил услуга, би изглеждала по-скоро като представяне на сметка от квартален водопроводчик. Което несъмнено би опорочило взаимоотношенията ни на евентуални съдружници.

— В общи линии ситуацията е ясна — заключава Джо, който си е поръчал втора закуска за моя сметка. — Разполагаш цифром и словом с пет дни, от които една неделя, за да намериш някой, който да се съгласи да инвестира петдесет милиона долара и който да няма абсолютно никакви отношения с Маф…

И така нататък. Телефонът. Тъкмо излизам от банята. От слушалката, която доближавам до ухото си, изригва пронизителен, смразяващ кръвта писък. Това продължава най-малко двайсет секунди. Сетне настъпва тишина, която бива нарушена от съвършено спокойното гласче на Хайди:

— Уплаших ли те, господин Цимбали? Хвана те шубето, а?

До последния момент смятах, че малкото чудовище отново си прави майтап с мен. Но не, този път тя е налице, седнала примерно на една от масите на открито в „Сънкен Плаза“ в Рокфелер Сентър. Пред нея е струпана такава колекция от сладоледи и сладкиши, че човек би рекъл, че е поръчал цялата листа на ресторанта.

— Но тя наистина поръча цялата листа на ресторанта обяснява ми метрдотелът. — Цялата. Много настояваше. Господин Цимбали, вашата дъщеря…

Дори не възразявам срещу бащинството, което ми приписват. И повече не слушам метрдотела. Единствената ми идея, амбиция и цел при влизането ми бе да отвъртя на тиролката един колосален плесник. Допреди десетина секунди искрено мечтаех за това. Но вече не. Съзирам личицето ѝ, плитките ѝ и сините ѝ очи между две купчини сладкиши. Възможно ли е да се влюбя в едно десетгодишно момиченце — не физически, разбира се, — и то дотолкова, че да изпитам единствено нежност и облекчение, че съм я намерил, ведно с първите симптоми на съучастнически смях? Сядам срещу нея.

— Страхотно разиграване ми спретна, а?

— Аха.

— Коя е руската гувернантка от Гранд Сентрал?

Свива рамене.

— Нямам представа. Някаква жена. Просто ми трябваше една. Само че след това тая не искаше повече да ме пусне.

Държеше да ме отведе при родителите ми. Голяма лепка се оказа бабето.

И докато говори, компетентно оглежда фантастичната камара сладкиши и сладоледи пред себе си, предостатъчна, за да изхрани едно тиролско село в продължение на три дни.

— Тия типове не искаха да ми сервират листата. Тогава им казах, че баща ми е милиардер, че живее в „Пиер“ и че ако продължават да ми се правят на интересни, ще го накарам да купи заведението им. И те ми повярваха. Тия хора хващат вяра на всякакви глупости.