Пол Сюлицер - Fortune

Тя разсеяно пощипва от купчината.

— Сладкишите им хич не струват. Познаваш ли Томасели?

Не, не познавам Томасели. Наблюдавам я сащисан и едновременно очарован от невероятната ѝ дързост, от увереността ѝ…

— Томасели е в Залцбург, на Пазарния площад. Никой не прави по-хубав крем шантии от него…

… от неправдоподобната ѝ миловидност.

— Не ми каза, че говориш английски, Хайди.

— Не си ме питал.

Донасят ми кафето, което поръчах.

— И къде научи английски?

— Не знам.

— Лъжкиня.

— Аха — съгласява се тя спокойно и продължава да се рови в купчината, боцва ту тук, ту там с показалец, чумери се. Ама че гадост! А на всичко отгоре е и скъпо. Видя ли им цените? Тия американци са луди.

— Не измествай темата. Откъде познаваш толкова добре Ню Йорк? С пълна уста и продължавайки да се рови в сладкишите, тя бръква в чантичката си и ми подава един гид на града, на немски. В него някой със стрелки е очертал маршрут, който, тръгвайки от „Пиер“, минава през Сентрал Парк (отбелязан с кръстче), после по авеню Двете Америки, по Трийсет и трета улица, следват Емпайър Стейт Билдинг (кръстче), Парк Авеню и Гранд Сентрал Стейшън (кръстче), Уолдорф (кръстче) и Рокфелер Сентър (кръстче). Общо взето пътят, по който е минала.

— Кой ти начерта този маршрут?

— Гони.

— Кой е Гони? Как е истинското му име?

— Гони си е Гони.

И обратно, предполагам. Добре, променям тактиката:

— Познаваш ли някого в Ню Йорк?

Широка усмивка, гарнирана с английски крем:

— Теб, господин Цимбали.

— А освен мен?

— Никого.

Вдига дясната си ръка ведно с един еклер и наполовина изгризан шоколад и додава:

— Да пукна, ако лъжа!

Връщам се към плана на града: маршрутът не спира при Рокфелер Сентър, а слиза към Уошингтън Скуеър, след което се насочва към Бруклинския мост, прескача залива до Статуята на свободата, връща се в Манхатън през Батъри 100 покрай кулите близнаци на Уърлд Трейд Сентър, свива по Уол Стрийт…

— И ти възнамеряваше да разгледаш всичко това?

— Аха, стига в тая барака да не беше толкова скъпо. Отначало си взех само един шоколад, но нямах достатъчно пари, за да го платя. Тъй че се наложи да поръчам още нещо и да те повикам.

И като доказателство ми показва няколкото монети, които са ѝ останали — трийсет-четирийсет цента.

— Вече нямаме пари, защото ти ни разори — отбелязва тя. А ти имаш ли пари?

Насилвам се да се подсмихна многозначително:

— Естествено, щом съм ви разорил.

— Милиардер си, нали?

— Точно така.

— Не ми приличаш на милиардер.

— Хайди, все още ли не искаш да ми кажеш кой е Гони и къде живеят Анна и другите ти сестри?

— Не.

— Нито откъде идваш?

— Не.

— Нито защо твърдиш, че съм разорил теб и сестрите ти?

— Не.

— А Елизабет Дреслер?

Тя ококорва очи, преливащи от неподправено простодушие:

— Тая пък коя е?

— Австрийската стюардеса, с която си преминала контролните пунктове на пристигане в Ню Йорк.

— Не познавам такава.

— Пак лъжеш.

— Аха.

Направо да луднеш! Плащам сметката — по дяволите, сто и седемнайсет долара в сладкиши и сладоледи!

— Хайди, ще ти направя едно предложение — ще посетим всичко, което искаш да видиш в Ню Йорк, а ти ще отговориш на въпросите ми. Става ли?

Тя се замисля с наведена глава и свъсени вежди:

— Всичко, което искам да видя?

— Всичко, което е във възможностите ми да ти покажа.

Презрително подшмръкване.

— Увърташ го, а?

— Не го увъртам.

Тя отново се замисля, свеждайки все повече глава, и златистата ѝ коса искри под лъчите на септемврийското слънце. Малкият тиролски демон е толкова сладък, че ти иде да го схрускаш. Разтапям се от умиление като сладоледа на масата.

— Хайди, защо избяга тази сутрин?

— Анна.

— Какво, Анна?

— Анна ми каза да те побъркам. Е, не те ли побърках?

Тъй да бъде. Хващам я за ръка и поемаме на обиколка из Ню Йорк. Не ще и дума, че ме бива в приказките, но този път си намерих майстора.

Едно от двете: или Хайди е изкарала интензивен тренировъчен курс в тиролските планини, или аз изведнъж съм остарял. Защото виждаме всичко, или почти всичко, което тя иска да види. И то на галоп. Замъква ме в зоопарка в Бруклин, миг след това там ѝ писва и тозчас решава да го замени със Статуята на свободата. Едно корабче ни откарва в Манхатън. През „Мейсиз“ профучаваме като тайфун. На една тераса в Гринуич тя поглъща седмия си хамбургер и единайсетия си млечен шейк. Следва Бруклинският мост…