Дэвид Балдаччи - Ден нула

— Защо?

— А защо не?

— Това не е отговор.

Горилата направи крачка напред. Беше по-висок от Пулър поне с два-три сантиметра и тежеше най-малко десет килограма повече. Приличаше на бивш защитник от отбор по американски футбол. Недостатъчно добър за професионалист, но такъв, който спокойно би могъл да изкара колежа на пълна стипендия.

— Това е отговорът му! — отсече той.

— А ти кой си? — спокойно го огледа Пулър.

— Франк.

— Не говоря с теб, Франк. Говоря с Дики.

— Може би ще размислиш.

— Не виждам причини да го правя.

Франк извади ръце от джобовете си и ги сви в юмруци. Пулър моментално зърна какво държи, въпреки опитите му да го скрие.

— Виждаш ли тия юмруци? — изръмжа Франк и ги вдигна пред тялото си.

— Нищо особено, Франк — отвърна Пулър, отлепи се от колата и му показа празните си ръце. — Нищо особено.

— Знам, че имаш пищов — каза Франк. — Видях го в „Яслата“.

— Няма да ми потрябва.

— Тежа с петнайсет кила повече от теб.

— По-скоро с двайсет и пет.

— Хубаво. Значи разбираш за какво става въпрос.

— Я по-спокойно, момчета — обади се нервно Дики и хвана ръцете на приятеля си. — Недей, Франк. Не си струва.

— Послушай го, Франк — спокойно добави Пулър. — Не искам да те нараня. Но без колебание ще го направя, ако предприемеш каквото си намислил. Въпросът е само доколко сериозно ще пострадаш.

Франк презрително изсумтя.

— Мислиш, че можеш да сриташ когото пожелаеш само защото си военен? — предизвикателно рече той.

— Не, но със сигурност мога да сритам твоя задник.

Франк замахна с дясната си ръка, но Пулър се стрелна напред и темето му се заби в лицето на дебелака. Както можеше да се очаква, черепът му се оказа доста по-твърд от носа на Франк. Сто и трийсет килограмовата горила политна назад с окървавено лице. Със същото движение Пулър сграбчи лявата му ръка и силно я изви зад гърба му. Препъна го с крак и тежкото тяло политна назад. Пулър приклекна заедно с него и подложи длан под главата му, за да омекоти удара в бордюра.

Пръстите му изтръгнаха фишека монети от четвърт долар, който Франк стискаше в шепата си. Хвърли го на тротоара и бавно се изправи. Притиснал с длани окървавения си нос, Франк направи опит да стане на крака, но подметката на Пулър го натисна обратно.

— Не мърдай! — извика той и се обърна към Дики. — Иди в „Яслата“ и донеси торбичка с лед! — Младежът не помръдна. — Веднага! Или искаш да те хвърля през витрината за по-добра начална скорост?

Дики се обърна и хукна към заведението.

— Не биваше да правиш това, копеле мръсно! — простена между окървавените си пръсти Франк.

— И ти не биваше да замахваш с тоя фишек.

— Мисля, че носът ми е счупен.

— Наистина е счупен. Но това не ти е за пръв път. Извит е наляво, с издут хрущял. Подобни травми се получават от защитна маска по време на мач. За съжаление не са ти го наместили както трябва и ти е зараснал накриво. Сега обаче имаш възможност да ти го направят по-добре.

Дики се върна с кубчета лед, увити в кърпа. Пулър извърна глава към ресторанта. Повечето клиенти се бяха струпали пред витрините и ги зяпаха.

Дики му подаде леда.

— Дай го на приятеля си, не на мен — отстъпи крачка назад Пулър.

Франк пое кърпата и я притисна към носа си.

— Какво става тук, по дяволите?

Сам Коул беше свалила страничното стъкло на полицейската кола, спряла безшумно до тротоара. Беше в униформа. Когато слезе, коланът й не издаде никакъв звук.

Очите й се спряха върху Франк, после се изместиха към фишека с монети на тротоара.

— Ще ми обясни ли някой какво става тук? — попита тя, местейки поглед от Пулър към Дики и обратно. — Кой кого нападна?

Пулър изчака някой от двамата да отговори, но те мълчаха.

— Момчето се подхлъзна и си удари носа — отвърна той. — А Дики отиде да му донесе лед.

Коул се завъртя към Дики с въпросително вдигнати вежди.

— Така беше — смотолеви той.

— Ти какво ще кажеш? — надвеси се тя над Франк.

— Същото, госпожо — изфъфли Франк и бавно се надигна на лакът.

— А този фишек с монети просто е изпаднал от джоба ти?

— От джоба на ризата, след като падна — уточни Пулър. — Чух го да споменава, че отива в обществената пералня. Това обяснява монетите.

Коул протегна ръка на Франк и му помогна да се изправи.

— По-добре иди да те прегледат — посъветва го тя.

— Да, госпожо.

Двамата младежи им обърнаха гръб и започнаха да се отдалечават.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Пулър.