Дэвид Балдаччи - Ден нула

— По-добре да тръгвам — рече той. — Довърши закуската си на спокойствие.

— О, няма да я оставя.

Линдеман сложи шапката си и напусна „Яслата“.

Пулър го изпрати с очи, после вниманието му бе привлечено от мъжа през две маси от неговата. Причината беше фуражката на Американската пощенска служба, нахлупена на челото му.

Мъжът дъвчеше бавно и съсредоточено. Вдигна чашата с кафето, отпи и я остави на абсолютно същото място. След десет секунди отново. Пристигна и закуската на Пулър. Той я изгълта по-бързо, отколкото възнамеряваше. Моментално почувства прилив на енергия от протеините и въглехидратите. Остави пари и стана. Дори не поиска сметката, защото помнеше сумата от предишната вечер.

Взе чашата с кафето и тръгна между масите, без да обръща внимание на втренчените погледи на посетителите.

Слабият мъж с хлътнали бузи също вдигна глава.

— Вие ли сте Хауард Рийд? — попита Пулър.

Мъжът кимна.

— Ще ми отделите ли няколко минути?

Никакъв отговор.

Пулър му показа значката и служебната си карта и седна, без да чака покана.

— Аз съм военен следовател и работя по убийствата, на които сте се натъкнали в понеделник — започна той.

Рийд потръпна и смъкна още по-ниско козирката на шапката си.

Пулър го огледа. Беше със загоряла кожа, болезнено мършав и състарен. Раменете му бяха отпуснати, а езикът на тялото му подсказваше, че се чувства победен от живота и примирен.

— Ще разрешите ли няколко въпроса, мистър Рийд?

Пощальонът отпи поредната глътка кафе и внимателно остави чашата — точно на мястото, на което беше преди малко. Дали пък не страда от обсесивно-компулсивно разстройство, запита се Пулър.

— Добре — каза накрая Рийд.

Това беше първата дума, която произнесе. Гласът му беше тих и дрезгав. Личеше си, че не е от разговорливите.

— Можете ли да ми опишете стъпка по стъпка всичко, като започнете от момента, в който отбихте по алеята пред къщата? Какво видяхте, какво чухте? Или обратното — липсваше ли нещо, което обикновено чувате и виждате? Разбирате ли какво имам предвид?

Рийд вдигна книжната салфетка от масата и избърса устните си. После заговори. Бавно, методично, точно. Пулър беше впечатлен от паметта и наблюдателността му. Вероятно подобни качества се придобиваха след разнасянето на милиони писма и колети по едни и същи места. Човек веднага забелязва нещо, което не се вписва в рутината.

— Бяхте ли виждали Рейнолдс преди това?

— Кого?

— Така се казва убитото семейство — Рейнолдс.

— Ааа…

Рийд обмисли чутото по обичайния начин — бавно и педантично, отпивайки малка глътка кафе.

Пулър забеляза брачната халка на безименния му пръст. Семеен мъж, който закусва навън в пет и половина сутринта? Може би на това се дължеше безнадеждността, която се излъчваше от него.

— Бях виждал момичето. Веднъж, когато оставях пощата, беше на двора. Но мъжа не. Един път, струва ми се, мярнах жената в колата й, разминахме се на улицата.

— А познавате ли Халвърсън?

— Собствениците на къщата?

— Да.

Рийд поклати глава.

— Никога не съм ги виждал. Нямаше да вляза в къщата, ако не ми трябваше подпис на обратната разписка. И тях ли са убили?

— Не. За щастие не са си били у дома. — Пулър помълча известно време, после попита: — А какво стана с пратката?

Чашата спря на сантиметър от устните на Рийд.

— Пратката ли?

— Да. Онази с обратната разписка.

Рийд върна чашата на масата и докосна с пръст изпръхналите си устни.

— Ами занесох я в къщата. — Раменете му потръпнаха, ръцете му се вкопчиха в масата. — И там видях…

— Знам какво сте видели — прекъсна го Пулър. — Но сега ще ви помоля да се концентрирате. Държите пакета в ръце, виждате какво има в дневната, обръщате се и побягвате. Блъсвате вратата толкова силно, че стъклото се чупи в металния парапет.

Тези подробности беше научил от Коул.

— Ще трябва ли да плащам вратата? — разтревожено го погледна Рийд. — Не съм искал да я счупя, но никога през живота си не бях виждал подобна гледка. И се моля на Бога това да не се повтори.

— Не се тревожете за вратата, съсредоточете се върху пакета. До Халвърсън ли беше адресиран?

— Да — кимна Рийд. — Така пишеше.

Пулър умишлено замълча. Искаше мъжът насреща му да си представи пратката. Човешкият ум е странна машинка. Дай му достатъчно време, и той непременно ще ти поднесе нещо неочаквано.

Очите на Рийд леко се разшириха.

— На пратката имаше щемпел R — каза той.