Дэвид Балдаччи - Ден нула

„Аз също го обичам и съм готов да умра за него.“

По време на следването си в Уест Пойнт баща му бил несменяем капитан на баскетболния отбор на академията. През тези четири години не спечелили първенството нито веднъж, но всички гостуващи отбори си тръгвали с многобройни синини и рани. По онова време изразът „да бъдеш пулиран“ се радвал на голяма популярност.

Очите му се задържаха за миг на мястото вляво от баща му. Там нямаше никой, но би трябвало да има.

„Би трябвало да има.“

Прибра снимката, пъхна пистолетите в кобурите и облече якето си. После излезе и заключи вратата.

„Това е миналото.“

„Просто го няма.“

Пулър се насочи към колата си, но видя светлината в прозореца на мотелския офис и реши да надникне — ей така, от любопитство. Побутна вратата. Възрастната жена седеше на стола зад рецепцията, притиснала дясната си ръка към гърдите. Дишаше тежко, лицето й беше сивкаво, в очите й се четеше страх.

Той затвори след себе си и пристъпи към нея. Устните и кожата около носа й имаха нормален цвят. Нямаше следи от цианоза.

Все още.

Пулър измъкна телефона от джоба си и набра 911, без да гледа клавиатурата.

— Откога сте така?

— От десетина минути — с усилие отвърна жената.

— Случвало ли ви се е и друг път? — попита Пулър и приклекна пред нея.

— Не толкова продължително. Особено след като ми направиха четворен байпас.

— Прескача ви сърцето?

— Доста силно. Изненадана съм, че продължава толкова дълго. — Жената простена и притисна длан към гърдите си.

— Чувствате ли тежест?

Тя кимна.

— Остра болка в ръцете?

Жената поклати глава и очите й се насълзиха.

Тежестта в гърдите беше един от основните симптоми за инфаркт на миокарда. Той нямаше намерение да чака.

Гласът на диспечера прозвуча в мембраната. Пулър обясни ситуацията с няколко къси и ясни фрази, после прекъсна връзката.

— Скоро ще бъдат тук.

— Страх ме е — прошепна жената.

— Знам, но ще се оправите.

Той провери пулса й. Беше слаб, както можеше да се очаква. Болното сърце означаваше намалено изпомпване на кръвта, а оттам и слаб пулс. При нейната възраст можеше да е получила и удар. Тя изпитваше чувство на студ, дланите й бяха лепкави, вените на шията — видимо издути. Още един лош знак, който говореше за евентуален тромб.

— Кимнете с глава или се опитайте да я разклатите. Вие ли ви се свят?

Тя кимна.

— Трудно ли си поемате дъх?

Ново кимване.

— Вземате ли лекарства за сърце?

Над веждите й се появиха ситни капчици пот, наподобяващи малка, почти невидима огърлица.

— Да. Имам нитроглицерин, но не мога да стигна до него.

— А аспирин?

— И аспиринът е там.

— Кажете ми къде.

— На нощното шкафче в спалнята — отвърна тя и треперещият й показалец посочи наляво.

Няколко секунди по-късно Пулър се върна с флаконче в ръце. Накара жената да изпие един аспирин, подавайки й чаша вода.

— Имате ли апарат за кръвно налягане?

Жената кимна към лавицата зад плота.

Апаратът се оказа от електронните, които работеха на батерии. Пулър го грабна и го пристегна над лакътя й. Положението се оказа сериозно. Кръвното й налягане беше опасно ниско. Нитроглицеринът положително щеше да я убие.

Пулър отстъпи крачка назад и внимателно я огледа. Признаци за задържане на течности липсваха. Глезените й не бяха подути, не се виждаха следи от разширени вени.

— Вземате ли диуретици?

Тя поклати глава.

— Веднага се връщам.

Той изскочи навън, отвори багажника на малибуто и грабна медицинската чанта с комплекта за първа помощ. После хукна обратно, преодолявайки с няколко скока разстоянието до офиса.

Жената видимо се влошаваше. Пулър отвори чантата и подреди нещата, които щяха да са необходими. През цялото време й говореше, за да я успокоява. Но едновременно с това напрягаше слух за линейката.

Беше оказвал първа помощ насред пустинята, и то на обезобразени хора, които приличаха на одрани животни. Част от тях беше спасил, други — не. Но решимостта му да спаси тази жена беше по-силна от всякога.

Натри ръката й със спирт, потърси подходяща вена и вкара иглата, закрепвайки я в свивката на ръката с помощта на късче лейкопласт. После извади от комплекта торбичка с физиологичен разтвор, която свърза с горния край на иглата. Течностите имат свойството да повишават кръвното налягане. Именно този метод беше спасил живота на Рейгън, след като го бяха простреляли. Еднолитровата торбичка с животоспасяваща течност беше оборудвана с шейсетсантиметров маркуч и действаше на принципа на гравитацията. Пулър я вдигна над главата на жената и отвори кранчето. След двайсетина минути течността щеше да се влее в тялото й. Количеството на кръвта й беше около пет литра, което означаваше, че физиологичният разтвор ще го увеличи с двайсет процента.