Дэвид Балдаччи - Ден нула

— От доста време не си се мяркала в църквата, млада госпожице — смъмри я жената.

— Да, мисис Бафъл. Обещавам да дойда съвсем скоро.

— Ще се моля за теб, Сам.

— Благодаря.

— Малък град, а? — подхвърли Пулър, след като жената се отдалечи.

— С всичките му тръни и рози — кимна тя.

Продължиха напред.

— В едно можем да бъдем сигурни — обади се след известно време Коул. — Убийците не са проявили никакъв интерес към военните ангажименти на Рейнолдс. В противен случай нямаше да оставят нито лаптопа, нито куфарчето. По всяка вероятност това трябва да изключи шпионската писта.

— Съдържанието на хард диска може да бъде прехвърлено на флашка за секунди и това прави излишно прибирането на лаптопа — каза Пулър. — Случайно да си надникнала в куфарчето?

— За бога, Пулър! — възкликна с престорено удивление тя. — Нали веднага ще ме обвинят.

— Добре де, заслужих си го — рече той. — Но все пак не е зле да отговориш на въпроса…

— Заключено е с шифър — отвърна тя.

Без да поглежда встрани, Пулър тихо подхвърли:

— Следят ни от разстояние двайсетина метра.

— Възможно е просто да сме в една посока — отвърна Коул, без да се обръща. — Опиши ми ги.

— Възрастен мъж с костюм и млад здравеняк с татуировка на дясната ръка.

— Заедно ли са?

— Вероятно. Бяха в ресторанта и през цялото време ни зяпаха, макар и от различни маси.

— Последвай ме.

Каул свърна вляво и тръгна да прекосява улицата. Пропусна една кола и се огледа в двете посоки, сякаш се опасяваше от още трафик. Пулър изравни крачка с нея. Стигнаха до отсрещния тротоар и продължиха в същата посока.

— Познаваш ли ги? — попита Пулър.

— Мъжът с костюма е Бил Строс.

— С какво се занимава този Бил Строс?

— Заема ръководен пост в „Трент Експлорейшън“. Нещо като номер две след Роджър.

— А младежът с татуировката?

— Синът му Дики.

— И той ли работи в „Трент Експлорейшън“?

— Мисля, че не. Известно време беше в армията.

— Къде е служил?

— Не знам.

— Е, вероятно ще разберем какво искат. Вече ни настигат.

Пулър стъпваше на цяло стъпало, което му позволяваше да замахва във всички посоки, без да губи равновесие. Възрастният мъж не представляваше заплаха, тъй като беше доста над петдесет, а и се чуваше, че се задъхва от ускорената крачка.

Пулър не се притесняваше и от татуирания Дики, въпреки внушителната му физика. Беше на двайсет и една-две, над метър и осемдесет и поне сто и двайсет кила. Беше запазил войнишката си подстрижка и малко от мускулите си.

— Сержант Коул? — подвикна Строс.

Спряха и се обърнаха, изчаквайки бащата и сина.

— Здравейте, мистър Строс. Какво мога да направя за вас?

Мъжът също беше доста пълен. Беше облечен в раиран костюм на „Канали“, с бяла риза и разхлабена вратовръзка. Прошарената му коса беше по-дълга от тази на сина му. Гласът му беше хриптящ и дрезгав. Пулър забеляза пожълтелите пръсти и червено-бялата кутия „Марлборо“, която се подаваше от джобчето на сакото му.

— Чух за труповете, които сте открили — каза Строс. — Моли Битнър работеше при мен.

— Така разбрахме и ние — отвърна Коул.

— Не мога да повярвам, че е убита. Беше толкова симпатична жена.

— Сигурно. Добре ли я познавахте?

— Само от службата. Беше една от най-добрите, никога не е създавала проблеми.

— Нима сте очаквали проблеми с нея? — обади се Пулър.

Строс го погледна и каза:

— Разбрах, че сте военен следовател.

Пулър кимна.

Строс отново насочи вниманието си към Коул.

— Защо вие не разследвате случая, ако разрешите да попитам?

— Аз го разследвам, мистър Строс. Но в сътрудничество с армията. Агент Пулър е тук, защото една от жертвите е военен. Стандартна процедура.

— Ясно, разбирам.

— Как се държеше Битнър в последно време? — попита Пулър. — Изглеждаше ли притеснена от нещо?

— Нямах пряк контакт с нея — каза Строс. — Имам лична секретарка, а Моли работеше в общия офис.

— С какво се занимаваше?

— Предполагам, че с всичко, което се върши в един офис. Имаме си офис мениджър, мисис Джонсън. Сигурно тя може да ви каже повече, тъй като всекидневно контактуваше с Моли.

Пулър го слушаше, но вече не го гледаше. Очите му бяха насочени към синчето. Пъхнал огромните си ръце в джобовете на протритите кадифени панталони, Дики гледаше в земята.

— Чух, че си служил в армията — подхвърли Пулър.

Дики кимна, без да вдига глава.

— В коя дивизия?

— Първа пехотна.

— Аха, моторизираната. Във Форт Райли или в Германия?