Дэвид Балдаччи - Бягството

Затворниците умърлушено се прибраха в килиите си.

Проведе се преброяване и списъкът на лишените от свобода беше сравнен с официалната ведомост. Бройката съвпадаше. Поне в началото.

Повторната проверка показа друго: един затворник липсваше. Само един, но важен, с доживотна присъда. Не защото бе взривил някой висшестоящ, нито пък защото бе убил някого. Не беше изнасилвал, клал, палил или бомбардирал себеподобните си. Беше тук по обвинение в държавна измяна, в заплаха за националната сигурност — термини, които караха всички да застанат нащрек. Но имаше и още нещо напълно необяснимо. На нара на липсващия затворник лежеше неидентифициран мъртвец — по очи, старателно завит с одеяло. Това беше причината за грешното първоначално преброяване.

Започна интензивно претърсване. Проверени бяха всички места, предлагащи някакви възможности за укритие, включително вентилационните тръби. След това надзирателите изскочиха навън под затихващата буря и повториха операцията, като се стараеха да не пропускат нищо.

Но затворникът беше изчезнал. Никой не беше в състояние да обясни как го е направил, нито по какъв начин е бил заместен от мъртвеца.

Остана само един очевиден факт.

Робърт Пулър, бивш майор от ВВС, експерт по ядрени оръжия и киберсигурност, син на прочутия генерал-лейтенант Джон Пулър-старши, беше успял да избяга от най-строго охранявания военен затвор в страната.

А на своето място беше оставил мъртвец — нещо, което беше по-необяснимо дори от самото му бягство.

Комендантът на затвора посегна към телефона в кабинета си с ясното съзнание, че трябва да се сбогува с доскоро обещаващата си кариера.

Джон Пулър беше насочил своя пистолет ЗИГ П228 към главата на мъжа срещу себе си. Той пък го държеше на мушка със своята берета 92.

Вместо с победител този дуел имаше всички шансове да завърши с два трупа.

— Нямам никакво намерение да поема вината! — изкрещя редник Тони Роджърс, чернокож младеж с атлетична фигура и татуирано на ръката лого на „Питсбърг Стийлърс“.

Беше на двайсет и няколко години, към метър и седемдесет и пет, с бръсната глава, масивни рамене, жилести ръце и огромни крака — външен вид, който трудно се връзваше с пискливия му глас.

Пулър носеше бежов панталон и синьо яке със златисти букви ОКР на гърба, които означаваха Отдел за криминални разследвания. Роджърс беше с бойна униформа, военни ботуши и шапка. Потеше се, въпреки че времето беше доста студено, а в погледа му личеше паника. Пулър не се потеше, а очите му не слизаха от лицето на младежа. Желанието му беше да излъчва спокойствие, което по някакъв начин да се прехвърли и на Роджърс.

Двамата стояха един срещу друг на сляпа уличка зад бар в покрайнините на Лоутън, Оклахома, където се намираха базата Форт Сил и гробницата на индианския вожд Джеронимо.

Пулър беше идвал тук един-два пъти, а и баща му беше служил известно време в Лоутън. Синът беше пристигнал в града със задачата да арестува предполагаем убиец. В момента заподозреният го държеше на мушка със служебното си оръжие.

— Кажи ми твоята версия на историята — рече с равен глас Пулър.

— Никого не съм гръмнал, чуваш ли? Трябва да си луд, за да твърдиш подобно нещо!

— Не твърдя нищо. Тук съм, защото това ми е работа. Можеш ли да опровергаеш обвиненията? Много добре, действай.

— За какво говориш?

— Наемаш разтропан военен адвокат, който може би ще успее да смаже прокурора. Познавам добри юристи и мога да ти препоръчам някой. Но това, което правиш в момента, изобщо не ти помага. Така че предлагам да свалиш оръжието, в замяна на което забравяме, че си побягнал и си го насочил срещу мен.

— Дрън-дрън!

— Имам заповед да те арестувам, Роджърс. Просто си гледам работата. Нека да я свърша мирно и кротко. Сигурно не искаш да умреш на някаква мръсна уличка в Лоутън, Оклахома. И аз не го искам.

— Ще ми лепнат доживотна присъда, а имам майка, за която да се грижа!

— И майка ти едва ли иска да умреш така. Ще защитиш правата си в съда. Можеш да призовеш и нея като свидетел, за да обясни що за човек си. Дай шанс на съдебната система да си свърши работата.

Всичко това отново беше изречено с равен и успокоителен тон.

В очите на Роджърс проблесна животински страх.

— Защо не се махнеш от пътя ми? — нервно попита той. — Така ще мога да се разкарам от това място и от шибаната армия!

— И двамата носим униформа, редник. Бих искал да ти помогна, но не по този начин.