Майкл Коннелли - Късното шоу

По време на разговора беше спокойна и откровена и показа неудобство само когато Хинойос я заразпитва за детството й и за пътя, който е изминала, преди да постъпи в полицията.

Започваше да се чувства като хваната в капан. Трябваше да се разкрие пред една непозната или да рискува да забавят възстановяването й на работа, като назначат допълнителен анализ или терапия. Не искаше това. Не искаше да е на резервната скамейка. Опита да представи всичко в позитивна светлина, предвид ценните неща, които е научила от лошите преживявания. Даваше си сметка обаче, че много трудно би могла да представи позитивно преждевременната смърт на баща си, факта, че майка й я бе напуснала, когато беше тийнейджърка, и годината, която бе преживяла като бездомна.

— Едни от най-красивите плажове на света са в Мауи — отбеляза Балард в един момент. — Всяка сутрин преди училище сърфирах.

— Да, но не си имала дом, в който да се връщаш, и майка, която да се грижи за теб — каза Хинойос. — Никой не бива да живее така на тази възраст.

— Не беше кой знае колко дълго. Туту дойде и ме взе.

— Туту?

— „Баба“ на хавайски. Тя ме доведе тук, във Вентура.

Хинойос беше възрастна жена с побелели коси и златистокафяв тен. Работеше в полицията от повече от трийсет години. В скута си беше отворила папка с психологическата оценка от прегледа, направен на Балард, когато за първи път бе кандидатствала за работа в полицията преди петнайсет години. Голяма част от събитията бяха описани. По онова време Балард не беше достатъчно опитна, за да знае, че е по-добре да пази миналото си за себе си.

Не се беше явявала пред психолозите след онова първо интервю.

— Доктор Ричардсън има интересни бележки тук — каза Хинойос. Ричардсън беше онзи психолог, отпреди петнайсет години. — Пише, че разстройство в юношеството те е тласнало към правоохранителните органи. Работа, чрез която налагаш закон и ред. Какво мислиш за това?

— Ами… — започна Балард и се замисли. — Мисля, че трябва да има правила. Тъкмо правилата правят обществото цивилизовано.

— А Томас Трент е нарушил правилата, така ли?

— Да. И още как.

— Ако имаше възможност да върнеш миналото и да направиш по-разумен избор, смяташ ли, че Томас Трент днес щеше да е жив?

— Не знам за какъв по-разумен избор става дума. Мисля, че направих точния избор за момента. Бих предпочела да отговарям на въпроси за това, което се случи и защо се случи. Не искам да спекулирам какво би могло да се случи или как би могло да се случи.

— Значи не съжаляваш?

— Разбира се, че съжалявам, но не за това, което вероятно си мислиш.

— Пробвай ме. За какво съжаляваш?

— Не ме разбирай погрешно. Нямах избор. При тази ситуация положението беше или той, или аз. Нямам никакви съжаления и ако отново попадна в такава ситуация, ще направя същото. Ще ми се обаче да беше още жив, за да мога да го арестувам, да го дам на прокурора и да гние в затвора.

— Значи смяташ, че като е загубил живота си, се е отървал лесно?

Балард се замисли за момент.

— Да, така смятам.

Хинойос затвори папката.

— Добре, детектив Балард, благодаря за откровеността.

— Момент. Това ли е всичко? — попита Балард.

— Това е всичко.

— А ще получа ли разрешение да се върна на работа?

— Това ще се случи. Смятам обаче да предложа да ти дадат малко време да се възстановиш психически. Преживяла си травма, а има и неизяснени въпроси — какво се е случило с теб, докато си била упоена. Умът ти е травмиран, както и тялото, и подобно на тялото, има нужда от време, за да се възстанови от всичко преживяно.

— Оценявам го, докторе. Наистина. Имам обаче разследвания. Трябва да приключа с тях, а после мога да почивам.

Хинойос се усмихна някак уморено, сякаш бе чувала тези думи стотици пъти.

— Предполагам, че всички ченгета, които минават оттук, казват това — каза Балард.

— Не мога да им се сърдя — отвърна Хинойос. — Тревожат се да не загубят работата си и идентичността си, а не за последиците, които преживяното може да предизвика върху тях. Какво би направила, ако не беше полицай?

Балард се замисли за момент.

— Не знам. Не съм мислила по въпроса.

Хинойос кимна.

— Занимавам се с това от много време. Виждала съм дълги кариери и кариери, прекратени скоропостижно. Въпросът е как се справяш с тъмнината.

— Тъмнината? — учуди се Балард. — Дежуря нощем. Тогава няма нищо освен…

— Имам предвид тъмнината вътре. Детектив, работата ти те сблъсква с най-мрачните кътчета на човешката душа. С тъмнината на хората като Трент. За мен това е като законите на физиката — всяко действие си има равно по сила противодействие. Ако ти навлизаш в тъмнината, тъмнината също навлиза в теб. Тогава трябва да решаваш какво да правиш с нея. Как да се опазиш от нея. Как да не допуснеш да те опустоши.