Айрис Джоансен - Издирването

— Млъкни, размишлявам. — Гейлън, а не Лоугън. Нападението бе брутално, но дали Гейлън не бе отблъснат твърде лесно? Седем жертви, но не и опит да се завърши мисията.

— Хората ми чакат — продължи Дугън. — Не искаме да ги изпуснем.

Той не съзнаваше, че вероятно вече ги бяха изгубили. Не бяха чули хеликоптер, но Гейлън несъмнено разполагаше с такъв, щом иска да измъкне хората си живи.

И да ги транспортира до друго място.

„Ах, Лоугън, мислиш си, че си ме надхитрил“.

— Няма да ги изпуснем. — Руджак се обърна. — Зная къде отиват.

Почти се бе здрачило, когато Гейлън и хората му бяха спуснати на поляната, където Лоугън и Сара ги чакаха. Излязоха от хеликоптера като Делта Форс. Изражението на Гейлън бе мрачно и той махна на пилота да тръгва, след което се обърна към Лоугън:

— Да вървим.

Лоугън се обърна към Сара.

— Стой тук, докато не чуеш хеликоптера да се връща. Тогава ела в лагера. Няма да се обаждаме на пилота, докато не стане безопасно да се приземи.

— Колко смяташ, че ще отнеме това? — попита тя.

— Поне четиридесет и пет минути. — Сви рамене. — Може и повече. Просто не идвай, докато не чуеш хеликоптера.

— Нямам намерение да се приближавам — отвърна Сара. — Моето участие приключи. Свършихме си работата.

— Хайде, Лоугън. — Гейлън вървеше надолу по пътеката в гората, следван по петите от хората си. — Загубих един от моите при Руджак. Да приключваме с тази гадост. — Думите му бяха остри и отношението му бе различно от първата й среща с него. Това бе наемникът, а промяната бе ужасяваща.

Цялата ситуация вдъхваше ужас, мислеше си Сара, докато наблюдаваше мъжете да изчезват от погледа й. Какво правеше насред джунглата с банда наемници и Лоугън, който носеше това проклето оръжие така небрежно, като че ли е куфарче?

Монти се притисна до нея, впил очи в пътеката.

— Не, ние ще чакаме тук, Монти.

Толкова много хора още можеха да загинат, за да спасят мъж, който може и да бе вече мъртъв. Гейлън бе казал, че един от хората му е бил убит.

Лоугън можеше да умре.

„Не мисли за това! Просто си седи тук и се ослушвай за хеликоптера“.

Десет минути.

Двадесет.

Тридесет.

Тридесет и пет минути изминаха, преди да чуе хеликоптера.

Слабо.

Далечно.

Но приближаващо се с всяка секунда.

Закопча каишката на Монти.

— Хайде, момче!

Той се втурна нетърпеливо надолу по пътеката пред нея, повличайки я през храсталаците. Дори Сара да не знаеше къде точно отиват, кучето знаеше.

Изстрели.

Експлозии.

Зърна лагера, който изглеждаше като бойно поле. Задушлив дим. Трупове. Бой. Спря на пътеката, зяпнала от удивление. Какво ставаше тук? Когато хеликоптерът се върнеше, битката трябваше да е приключила. А не беше.

— Какво правиш тук, по дяволите? — До нея бе Лоугън. — Няма значение. Просто не се приближавай повече. Остани при нея, Басет — добави през рамо.

Високият слаб мъж зад него кимна.

— Няма да мръдна, докато не се върнеш за мен. Обещавам.

Лоугън се обърна и изтича обратно към лагера.

— Моментът не е подходящ за запознанства, но аз съм Том Басет — заяви мъжът, застанал до Сара. — А вие сте?

— Сара Патрик. — Тонът й бе разсеян, а погледът й следваше Лоугън.

„Какво правиш тук, по дяволите?“, бе я попитал той.

— Нямам представа защо сте тук, но много се радвам да ви видя. Дявол да го вземе, радвам се да видя всеки, освен онези наемници на Руджак. — Басет поклати глава. — Мислех, че песента ми е изпята. Когато видях Лоугън да нахълтва в палатката ми, ми се искаше да го разцелувам.

— Мисля, че това би го разстроило.

Ако Лоугън не я бе очаквал, значи не се бяха обадили за хеликоптера.

Но той идваше. Бе го чула.

Мили боже!

— Стойте тук! — Тя хукна към лагера. Още виждаше как Лоугън си проправя път през дима към мястото, където стоеше Гейлън. Сара и Монти стигнаха до тях на прибежки.

Лоугън не се зарадва да я види.

— Казах ти да…

— Млъкни! Да не мислиш, че съм дошла тук просто защото искам да видя как убиваш и осакатяваш хората? Повика ли хеликоптера?

— Още не.

— Да, но чух хеликоптер, по дяволите! И ако не е бил пилотът на Гейлън, кой мислиш, че е?

Той се вцепени.

— По дяволите! Руджак! Сигурна ли си?

— Летяла съм с достатъчно хеликоптери, за да позная звука им и насън. Вашата изненада не сполучи.

— На какво разстояние беше?

— Тогава не беше близо, но може вече да са почти над главите ни.

Гейлън се извърна.