Джеффри Дивер - Танцьорът

— Искаме да ни помогнеш да открием убиеца. Онзи, който Хансен е наел. Трябва да го спрем, преди да се е докопал до другите ни двама свидетели.

— И? — Райм все още не беше чул какво премълчаваше Селито, какво си пазеше за най-накрая.

Като гледаше с празен поглед през прозореца, инспекторът каза:

— Прилича много на Танцьора, Линкълн.

— Танцуващия с трупове ли? Селито го погледна и кимна.

— Сигурен ли си?

— Чухме, че преди няколко седмици свършил една работа в окръг Колумбия. Убил един помощник на конгресмен, замесен в сделки с оръжие. Разполагаме с регистрите в затворите, засякохме няколко разговора от уличен телефон, недалеч от къщата на Хансен, до хотела, в който е отседнал Танцьорът. Почти сигурно е, че е той, Линкълн.

На компютърния екран зрънцата пясък, големи колкото астероиди и гладки като женско рамо, изведнъж престанаха да представляват някакъв интерес за Линкълн Райм.

— Е — каза меко той, — това си е истински проблем, нали така?

Тя си спомни:

Миналата нощ. Тихото изцвъртяване на щурче, което беше гласът на телефона им, нарушило внезапно ситното потропване на дъждеца, ръмящ от външната страна на прозореца на спалнята им.

Беше го погледнала с омраза, сякаш самата Бел Атлантик 8 8 Една от седемте регионални американски телефонни компании, основани през 1982 със закон против тръстовете, ликвидирал монопола на тогавашната AT&T. беше виновна за гаденето, задушаващата я болка в главата и ярките светлини, които проблясваха зад клепачите й, все едно се намираше на дансинга на шумна дискотека.

Накрая тя се беше изтърколила от леглото си, беше се изправила на крака и грабнала слушалката на четвъртото позвъняване.

— Ало?

Беше й отговорило празното бучене на връзка между радио и телефон.

После се чу някакъв глас. Може би. Или смях. Може би.

След това гръмотевичен трясък. Щракване. И тишина. Не свободен сигнал. Просто тишина, обгърната от бучащи вълни в ушите й.

— Ало? Ало?…

Беше затворила телефона и се беше върнала в леглото си да наблюдава кроткия вечерен дъжд. Кучешкият дрян пред къщата им се превиваше и изправяше под напора на бурния пролетен вятър. После пак беше заспала. Докато телефонът не беше иззвънял отново около половин час по-късно с новината, че Девятка ЛИР „Чарли Жулиет“, докато се спускала и насочвала за кацане, беше причинила смъртта на съпруга й и на младия Тим Рандолф.

Сега вече, през тази сива сутрин, Пърси Рейчъл Клей знаеше, че загадъчното телефонно обаждане през изминалата нощ е било от съпруга й. Рон Толбът — човекът, който така самоотвержено се беше обадил да й съобщи новината за катастрофата — беше казал, че горе-долу по времето, когато ЛИР се беше взривил, той лично й бил прехвърлил разговор на нейния телефон от името на Карни.

Смехът на Ед…

Ало? Ало?

Пърси извади тапата на бутилката и отпи. Спомни си онзи ветровит ден преди години, когато тя и Ед се бяха качили на онази Чесна 180 на път за Червеното езеро, Онтарио. Тогава бяха успели да кацнат с около шест унции 9 9 Мярка за обем на течности, ам. унция и равна на 29,6 куб. см. гориво, плискащо се на дъното на резервоара. После го бяха отпразнували, опразвайки цяла бутилка някакво канадско уиски, без какъвто и да е етикет. То по-късно беше станало причина за най-ужасния махмурлук през живота и на двамата. Споменът сега й донесе сълзи, както тогава уискито — болка.

— Хайде Пърс, стига толкова, а? — каза мъжът, седнал на дивана във всекидневната. — Моля те — и той кимна към бутилката.

— Добре де, добре — печалният й глас съдържаше премерена доза сарказъм. — Разбира се. — И тя отново отпи. Допуши й се, но се въздържа. — Ама за какъв дявол му е да ми се обажда точно накрая? — изтърси тя.

— Може би се е тревожил за тебе — предположи Брит Хейл. — Заради мигрената.

Както Пърси, така и Хейл не беше спал през изминалата нощ. Толбът му се беше обадил да му съобщи новината и той беше тръгнал направо от апартамента си в Бронксвил, за да бъде с Пърси. Беше останал с нея през остатъка от нощта и й беше помогнал да се обади там, където трябва. Точно Хейл, а не Пърси се обади да уведоми собствените й родители в Ричмънд.

— Не виждам защо го е направил, Брит. Да ми се обади точно накрая.

— Това няма нищо общо със случилото се — обади се кротко Хейл.

— Знам — каза тя.

Познаваха се от години. Хейл беше един от първите пилоти в Чартърни полети „Хъдсън“ и беше работил безплатно през първите четири месеца, докато спестяванията му привършиха и му се наложи макар и с нежелание да се обърне към Пърси с молба за някаква заплата. Той никога не разбра, че тя му плащаше от собствените си спестявания, понеже компанията не беше реализирала печалба вече цяла година след регистрацията си. Хейл приличаше на сух и строг учител в прогимназията. В обикновения живот той беше безгрижен човек с добродушен нрав — абсолютна противоположност на Пърси — славеше се като голям шегобиец и веселяк, човекът, за когото разправяха, че имал навика да обръща самолета с главата надолу, особено ако някой от пътниците се е държал грубо или не спазвал правилата. После продължавал да лети така, докато онзи не се покае. Хейл често заемаше мястото отляво на Пърси и беше нейният най-любим втори пилот в целия свят.