Джеффри Дивер - Танцьорът

— Дори може да пише музика — обясни Том на гостите. — Казва му на компютъра какви ноти и къде точно да ги постави върху петолинието.

— Е, виж, това е нещо полезно — кисело каза Райм. — Музика.

За своята степен на инвалидност — Райм беше ранен в областта на четвъртия шиен прешлен — кимането не беше проблем. Можеше също така да вдига рамене, макар и не така, че да изразява по този начин безразличие, както би му се искало. Другият му цирков номер беше да си мърда левия безименен пръст няколко милиметра, в която си посока пожелаеше. Това беше целият му репертоар от физически движения за изминалите няколко години. Така че композирането на соната за цигулка едва ли можеше да се нареди сред предстоящите в най-близко бъдеще премиери.

— Може също така да играе на игрички — обади се Том.

— Мразя игрички. Не играя на игри.

Селито, който за Райм приличаше на едно огромно неоправено легло, се беше втренчил в компютъра и съвсем не изглеждаше впечатлен.

— Линкълн — започна мрачно той. — Случаят е много деликатен. Става дума за нас и федералните. Те се намесиха миналата нощ.

— И се треснаха във високата стена — реши да рискува Банкс.

— Та, си помислихме… е, аз си помислих, че би могъл да ни помогнеш.

Аз да искам да им измъквам задниците!?

— В момента работя над нещо — обясни Райм. — За Пъркинс. — Томас Пъркинс, специалният агент, отговарящ за офиса на ФБР в Манхатан. — Един от хората на Фред Делрей е изчезнал.

Специален агент Фред Делрей, дългогодишен ветеран в Бюрото, беше онзи, който отговаряше и ръководеше голяма част от агентите, работещи под прикритие в Манхатан. Той самият беше един от най-добрите федерални оперативни работници, работещи под прикритие. Самият шеф го беше похвалил и му бе връчил грамота за отличната му работа. Преди няколко дни един от неговите агенти, Тони Панели, беше изчезнал.

— Пъркинс ни каза — обади се пак Банкс. — Засукана история.

Райм завъртя очи като чу нелитературната фраза. На всичкото отгоре можеше и да я оспори. Агентът беше изчезнал от колата си, паркирана точно срещу сградата на ФБР, в центъра на Манхатън, в 9 часа вечерта. Улиците не са били претъпкани, но не са били и пусти. Двигателят на автомобила Краун Виктория, собственост на Бюрото, все още работел, вратата била отворена. Нямало нито кръв, нито следи от стрелба, влачене или борба, нищо. Нямало и свидетели — поне не такива, които да искат да говорят.

Абе, вярно, засукана си беше историята.

И сега Пъркинс разполагаше с това прекрасно местопрестъпление и с Отдела за събиране на веществени доказателства на Бюрото. Райм беше този, който беше основал този отдел и Райм беше човекът, когото Делрей беше помолил да обработи мястото на изчезването. Онзи, който работеше заедно с Райм като партньор, беше вече прекарал часове наред при колата на Панели. Резултатът бяха десетина торбички безсмислени веществени доказателства, няколко неидентифицирани пръстови отпечатъка и — може би единствената вероятна нишка — няколко дузини зрънца от този доста особен пясък.

Същите, които грееха сега върху компютърния екран на Райм, гладки и огромни, съвсем като истински планети.

Селито продължи:

— Ако се съгласиш да ни помогнеш, Пъркинс каза, че ще включи още хора в разследването на случая с Панели. Но, както и да е, мисля че сам ще поискаш да поемеш този случай.

Пак този глагол — искам. Какво, по дяволите, ставаше?

Преди няколко години Райм и Селито бяха работили заедно върху най-важните разследвания на убийства. Трудни случаи бяха — прекалено публични. Той познаваше Селито, както познаваше всяко едно ченге. По принцип Райм винаги се съмняваше в собствената си способност да разбира хората (бившата му жена Блейн често казваше, че Райм може да забележи празна гилза от разстояние една миля, но просто да не види човешко същество, застанало под носа му), но сега виждаше, че Селито беше бил отбой.

— Добре, Лон. За какво става въпрос? Разказвай. Селито кимна към Банкс:

— Филип Хансен — знаменателно съобщи младият инспектор, като леко повдигна тъничката си вежда.

Райм познаваше името от вестникарските статии. Хансен беше доста богат бизнесмен, известен бохем, дошъл от Тампа, Флорида. Притежаваше компания за търговия на едро в Армонк, Ню Йорк. В миналото беше отбелязал значителни успехи, които сега го бяха превърнали в мултимилионер. Това си беше истински успех, като се има предвид, че беше започнал като дребен предприемач. Никога не му се налагаше да си търси клиенти, никога не рекламираше, никога пред него не стояха някакви проблеми. Всъщност, ако някога се наблюдаваше известен спад в дистрибуторската мрежа на Филип Хансен, то това означаваше, че федералното правителство и целият щат Ню Йорк хвърляха огромно количество сили, за да спрат търговията му и хвърлят президента на компанията в затвора. Причината беше проста — това, което компанията на Хансен продаваше не бяха военни автомобили втора употреба, както той твърдеше, а оръжие, твърде често откраднато от военните бази или внесено нелегално. В началото на тази година бяха убити двама войника при отвличането на цял камион, натоварен с малокалибрено оръжие, близо до моста Джордж Вашингтон на път за Ню Джърси. Зад всичко това стоеше Хансен — факт, който и държавният прокурор, и прокурорът на Ню Йорк знаеха, но никой от тях не можеше да го докаже.