Джеффри Дивер - Танцьорът

Единият огромен. Другият не. Почукаха припряно на отворената врата и влязоха.

— Линкълн. Райм изръмжа.

Лон Селито беше първокласен инспектор от нюйоркската полиция, човекът отговорен за тежките стъпки. Следваше го по-младият и по-елегантен негов колега и партньор Джери Банкс, прекалено стилен в свинско-светлия си костюм на фини каренца. Беше намокрил с вода близнатия си нагоре кичур и го беше напръскал с лак за коса. Райм дори успя да надуши мириса на пропан, изобутан и винилацетат. Въпреки положените усилия обаче чаровното връхче все още стърчеше право нагоре като островърха кула.

Едрият пълен мъж огледа внимателно огромната спалня на втория етаж — мерките й бяха може би шест на шест. Стените бяха голи, без нито една картина.

— Какво липсва, Линк? Има нещо.

— Нищо.

— О, да, сетих се — чисто е, няма ги боклуците — каза Банкс, после изведнъж млъкна. Загря, че току-що бе направил поредната си faux pas 4 4 Фр. погрешна стъпка .

— Разбира се, че е чисто — обади се Том, безупречен в току-що изгладените си светлокафяви широки панталони, бяла риза и вратовръзка на цветя. Райм я намираше безсмислено претрупана, макар самият той да я беше платил и изпратил с препоръчана поща на човека. Помощникът на Райм живееше вече няколко години с него — и макар да беше два пъти уволняван и веднъж сам да беше напускал, криминалистът беше също толкова пъти преназначавал на работа невъзмутимия си помощник. Том знаеше достатъчно за квадриплегията 5 5 Парализа на четирите крайника, резултат от травма в гръбначния мозък. , за да бъде лекар; беше научил от Линкълн Райм достатъчно за изкуството на адвокатския дебат, за да стане инспектор. Но той предпочиташе да бъде, както застрахователната компания го наричаше, „полагащият грижи“, въпреки че и двамата с Райм се отнасяха пренебрежително към термина. Райм го наричаше с най-различни имена от „майка кърмилница“ до „Немезис“ 6 6 Древногр. митол. богиня на отмъщението, изкуплението и справедливия гняв. , но всички те доставяха на помощника му неизразимо удоволствие. Сега той просто се щураше напред-назад сред гостите.

— Реших да наема Моли Мейдс да изстърже из основи мръсотията, макар че Линк не гореше от щастие. Всъщност, като се замисля, май трябваше да опушим мястото с отровен дим за дезинфекция. След това цял ден не ми проговори.

— Изобщо нямаше нужда от почистване. Не мога да си намеря нищо.

— Но сега изобщо не се налага да търсиш нещо, така ли е? — контрира го Том. — Ето това искам да кажа.

Райм явно не беше в настроение за дребнави спорове.

— Е? — обърна той симпатичното си лице към Селито. — Какво?

— Имам един случай. Помислих си, че може да се навиеш да помогнеш.

— Зает съм..

— Ама какво е това? — попита Банкс, като махна към новия компютър до леглото на Райм.

— О — каза Том и пресилено се изсмя, — вече се прави на творец. Покажи им Линкълн. Покажи им как го правиш.

— Не искам да им показвам.

Отвън се чу още една яростна гръмотевица, но нито капка дъжд. Както обикновено, и днес природата просто си играеше игрички. Том продължи да настоява:

— Хайде де, покажи им как работи.

— Не искам.

— Притеснява се.

— Том — тихо измърмори Райм.

Но младият му помощник явно беше непроницаем както за обвинения, така и за заплахи. Той подръпна отвратителната си копринена вратовръзка.

— Не зная защо се държи по този начин. През целия ден беше толкова горд от себе си и от тази машинария.

— Не е вярно. Том продължи.

— Ей оная кутия там — и той посочи една бежова притурка с някакви светлинки, — и това върви с компютъра.

— Уха, двеста мегахерца? — удиви се Банкс, като кимна към компютъра. За да избегне начумерената физиономия на Райм, той беше издърдорил въпроса си така бързо, както ястреб сграбчва плячката си и отлита.

— Така си е — обади се Том.

Линкълн Райм обаче не се интересуваше от компютри. В момента го интересуваха единствено и само микроскопичните пръстенчета на изваяните калмари и пясъка, в който се бяха настанили.

Том продължи да плещи:

— Има и микрофон към него. Каквото каже, компютърът го разбира. Обаче му отнема около секунда да му разпознае гласа. Той, както си мърмори под носа…

Ако трябва да бъдем откровени, Райм наистина беше много доволен от конфигурацията — такъв бърз компютър, особено пък кутията за контрол на околната среда и, разбира се, разпознаващият човешки глас софтуеър. С най-обикновени думи той можеше да кара курсора да прави това, което би го накарал и човек, служещ си с мишка или клавиатура. Можеше също така и да диктува. Тоест, чрез думи той можеше да увеличава или намалява отоплението или светлината в стаята, да пуска стереоуредбата или телевизора, да пише на текстообработващата си програма, да се обажда по телефона и да изпраща факсове.