Джеффри Дивер - Каменната маймуна

Без да обръща внимание на разкъсващата болка в коленете си, тя се втурна към океана. Свали кобура си още докато тичаше. На границата на водата развърза обувките си, изрита ги и без да изпуска удавника от поглед, се хвърли в леденостудената вода.

Сони Ли изпълзя от храстите и видя как червенокосата се събува и скача във водата, за да помогне на някакъв удавник.

Ли не можеше да различи кой е — или Джон Сун, или другият мъж, който бе седял до него на носа на лодката. Това не го интересуваше, той отново насочи вниманието си към жената, която бе наблюдавал от скривалището си от самото й пристигане на плажа преди около час.

Не че беше негов тип. Той не харесваше белите жени, поне онези, които бе виждал във фуджоу. Те бяха или любовници на богати бизнесмени (високи красавици, изпълнени с пренебрежение към всеки китаец), или жени на чуждестранни туристи, дошли със съпрузите и децата си (зле облечени и хвърлящи презрителни погледи на мъжете, които плюят по тротоарите, и на велосипедистите, които не им осигуряват предимство при пресичане).

Тази жена обаче го заинтригува. Отначало не му идваше наум какво може да прави тук — тя пристигна с яркожълтата си кола заедно с някакъв полицай с автомат. На гърба й той забеляза инициалите НЙПУ. Значи, беше от полицията. Скрит на безопасно място от другата страна на пътя, той я наблюдаваше как търси следи, облечена в бяло като хирург и с много голям пистолет на кръста.

Секси, помисли си той, въпреки че предпочиташе скромните, фини китайки.

И тази коса! Какъв цвят!

Нарече я Хонсе, Червената.

Ли погледна към пътя и забеляза жълт микробус, който се приближаваше към тях. Докато автомобилът спираше на разширението, той изпълзя до шосето. Имаше опасност да го забележат, разбира се, но трябваше да действа сега, преди тя да се върне. Изчака мъжете да насочат вниманието си към Хонсе и претича през пътя към жълтата кола. Беше стара, като онези, които показват в „Коджак“ и „Хил Стрийт блус“. Не се интересуваше от самата кола (повечето полицаи си бяха тръгнали, но все още имаше достатъчно, за да го забележат — особено зад волана на кола, ярка като яйчен жълтък). Не, за момента се нуждаеше само от оръжие и малко пари.

Внимателно отвори вратата на жълтата кола, вмъкна се вътре и посегна към жабката. Оръжие нямаше. А неговият верен ТТ лежеше сега на океанското дъно! Нямаше и цигари. Мамка й… Прерови чантичката й и откри петдесетина долара. Прибра парите и надникна в записките й. Говореше английски благодарение на американските филми и образователната програма по Радио Пекин. Четенето обаче е друга работа. Логично, като се има предвид, че английският използва само 25 знака, а китайският — повече от 40 000. С немалки усилия той успя да разчете истинското име на Призрака, Кван Ан, и някои други думи. Сгъна листа и го прибра, след това разпръсна другите през отворената врата, за да изглежда, сякаш вятърът ги е духнал.

Приближаваше се друга кола — черна, вероятно полицейска. Той се приведе и се отдръпна от пътя. Скри се отново в храстите и се загледа в бурното море. Хонсе като че се давеше също като онзи, когото беше тръгнала да спасява. Стана му жал, че такава хубава жена може да се похаби, но това не му влизаше в работата. Задачите му бяха ясни — да намери Призрака, да остане жив.

Плуването срещу мощните вълни към давещия се изтощи почти напълно Амелия Сакс и тя откри, че за да поддържа и себе си, и емигранта над водата, трябва да полага върховни усилия. Болка прорязваше коленните и бедрените й стави. Самият удавник не й помагаше много. Беше среден на ръст, слаб, без много тлъстина, която да спомага за задържането му на повърхността. Риташе едва-едва, лявата му ръка бе неизползваема заради огнестрелна рана в гърдите или рамото.

Задъхана, плюейки отвратителната солена вода, навлизаща в устата и носа й, тя бавно напредваше към брега. Солта щипеше очите й, но тя все пак виждаше размазаните силуети на двама души с носилка и голяма зелена кислородна бутилка, които й махаха да плува към тях.

„Добре де, опитвам…“

Загреба с все сили, но течението я дърпаше навътре. Погледна назад, към скалата, за която се беше държал удавникът, и установи, че въпреки огромните си усилия е преплувала само три-четири метра.

По-бързо. По-бързо!

Заповтаря наум една от мантрите си:

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

Още два-три метра. Наложи се обаче да спре, за да си поеме въздух, и с ужас забеляза как течението ги дърпа навътре.