Джеффри Дивер - Каменната маймуна

На двайсетина метра по-нататък, зад една тъмна къща, бе спрян пикап. Чан обаче не искаше децата и баща му да пътуват незащитени от дъжда. Пък и десетима китайци, натоварени в такава раздрънкана бричка като онези „плаващи хора“, които се местят от град на град в Китай в търсене на работа, щяха да бият на очи.

— Не газете в калта — нареди Чан. — Стъпвайте само по тревата или по камъни и клони. Да не оставяме следи.

Постоянно наблюдавани от Обществената служба за сигурност и агентите на Армията за народно освобождение, китайските дисиденти се научават да заличават дирите си.

Тримата продължиха между храсти и дървета, шибани от жестокия вятър, покрай къщи, някои от които тъмни, други — показващи признаци, че стопаните им се събуждат. При вида на това нормално ежедневие отчаяние заля Чан. Както се беше научил в Китай обаче, където властта му бе отнела толкова много, той прогони това чувство — сантименталното, женското, тъжното — и подкани Ву и сина си да побързат. Накрая стигнаха до последната постройка от това населено място — малка църква, също тъмна.

Зад похабената от времето сграда намериха стар бял микробус. От времето, прекарано в ровене из Интернет, Чан знаеше малко английски, но тези думи му бяха непознати. По негово настояване обаче и двамата му синове бяха изучавали с години както езика, така и културата на Америка.

— Пише „Баптистка църква «Света Петдесетница», Ийстън“ — каза Уилям.

Едва доловимо изпукване в далечината. Чан застина. Призрака беше убил още един емигрант.

— Да тръгваме! — настоя тревожно Ву. — По-бързо. Виж дали е отворен.

Микробусът обаче беше заключен. Докато Чан търсеше нещо, с което да счупят прозореца, Уилям огледа по-внимателно ключалката.

— Ножът ми у теб ли е?

— Ножът ти ли?

— Който ти дадох на кораба да срежеш въжето на лодката.

— Твой ли беше?

Какво, по дяволите, правеше такова оръжие у сина му? Това бе автоматичен нож.

— У теб ли е? — повтори момчето.

— Не, изпуснах го, докато се качвахме в лодката.

Момчето изкриви лице, но Чан се престори, че не забелязва (доста нагло поведение имаше този младеж), и заоглежда разкаляната от дъжда земя. Намери парче метална тръба и удари с все сила прозореца. Стъклото се разби на миниатюрни парченца. Той се качи и потърси ключовете в жабката. Не ги откри. Запита се дали няма да са в църквата. И ако са там, къде точно? Вътре можеше да има някой; какво щеше да стане, ако ги чуе? Чан вярваше, че не е в състояние да нарани невинен човек, дори да…

Чу силно пращене. Синът му се беше навел над седалката на шофьора и бе счупил пластмасовата кутия на стартера с ритник. Под удивения поглед на баща си момчето извади няколко жички и започна да ги допира една о друга. Изведнъж радиото се включи:

— Той винаги ще те обича, пусни Спасителя в сърцето…

Уилям натисна едно копче на контролното табло и звукът намаля. Сетне допря две други жички. Двигателят заработи.

Чан не вярваше на очите си.

— Откъде знаеш всичко това? Момчето вдигна рамене.

Ву стисна ръката на Чан:

— Да тръгваме! Да прибираме семействата си и да заминаваме. Призрака ни търси.

Чан изгледа възмутено сина си. Очакваше момчето да сведе засрамено очи. Уилям обаче му отвърна със студен поглед, както Чан не би си позволил да погледне своя баща, независимо от възрастта си.

— Моля те! — проплака Ву. — Хайде да отиваме за останалите.

— Не — отсече Чан. — Доведи ги тук. По същия път. И да не оставят следи.

Ву бързо се отдалечи.

В микробуса Уилям намери атлас с карти на района и ги разгледа внимателно. Кимна, сякаш ги бе запаметил.

— Знаеш ли накъде да караме?

— Ще измисля. — Момчето вдигна поглед. — Искаш ли аз да шофирам? — И добави безсрамно: — Ти не си много добър.

Както повечето жители на китайските градове, Сам Чан се придвижваше главно с велосипед.

Той присви очи при тези думи на сина си — тонът му бе направо обиден. В този момент се появи Ву с останалите емигранти и Чан се завтече да помогне на съпругата и баща си да се качат в микробуса.

— Добре, ти карай — извика на сина си.

Уби двама — ранения мъж и една жена.

В лодката обаче имаше десетина души. Къде бяха останалите?

Изсвири клаксон. Призрака се извъртя. Беше Джери Тан. Вдигна нервно радиостанцията:

— Полицията ще дойде всяка минута! Трябва да тръгваме!

Призрака се обърна и отново огледа плажа, пътя. Къде бяха отишли? Може би бяха…

Със свирене на гуми джипът на Тан, ново беемве, потегли и бързо ускори.