Джеффри Дивер - Каменната маймуна

За момент Райм, иначе саможивец, се зарадва на идването им. Щеше да им каже за фалшивата бомба. Хубаво щяха да се посмеят. Изведнъж обаче му хрумна нещо друго и в ушите му зазвуча предупредителен звънец. Мъжете бяха спрели пред вратата му и шепнеха. Сякаш спореха кой да съобщи лошата новина.

Беше прав за стъпките. След миг дебелият полицай и хилавият агент нахълтаха в стаята.

— Здравей, Линк — поздрави Селито.

Един поглед към лицата им му бе достатъчен. Сакс и Райм се спогледаха тревожно. Райм изгледа единия, после другия.

— За Бога, кажете нещо!

Делрей поклати глава и въздъхна дълбоко; така явно прехвърляше тежката задача на Селито.

Детективът се изкашля.

— Взеха ни го. Призрака. Връщат го в Китай.

— Какво? — удиви се Сакс. — В Тайван ли? Да не би Лю да е говорил с някого в управлението?

Райм също си помисли, че това може да е работа на шпионина от Службата за културни и икономически дела.

— Не. В Китай. Днес го качват на самолета. — Делрей поклати глава. — Излети ли, вече е свободен.

— Екстрадират ли го? — попита Райм.

— Това е претекстът — отвърна Делрей. Едва сдържаше гнева си. — Не сме видели обаче нито една заповед за ареста му, издадена от китайски съд.

— Как така без заповед за арест? — намеси се Сакс.

— Шибаните гуанси му отърват задника — промърмори мрачно Райм.

Делрей кимна:

— Ако страната, искаща екстрадирането, не предостави официален документ, това никога, ама никога няма да стане. Няма начин.

— Е, те все пак ще го съдят, нали? — попита Сакс и приглади нервно косата си.

— Не. Говорих с някои техни служители. Важните клечки в Китай го искат, цитирам, „във връзка с някои проблеми на външната търговия“. Нито думичка за трафик на хора, нито за убийство, нито думичка. Нищо.

Райм беше потресен:

— До месец пак ще се захване с бизнеса си. Фред, не можеш ли да направиш нещо?

Делрей се ползваше с голям авторитет във ФБР. Имаше приятели в главната щабквартира на Пенсилвания Авеню и Десета улица във Вашингтон и доста лични гуанси.

Агентът обаче поклати глава и стисна цигарата, която винаги стоеше зад ухото му.

— Това решенийце е взето в Държавния във Вашингтон. Там нямам думата.

Райм си спомни мъжа със синия костюм. Уебли от Държавния.

— Мамка му — прошепна Сакс. — Знаел е.

— Какво?

— Призрака е знаел, че всичко ще се уреди. При залавянето беше изненадан, но не разтревожен. По дяволите, разказа ми как е убил Сун и е взел документите му. Беше горд със себе си. Ако някой друг беше заловен по този начин, щеше да изслуша правата си и да мълчи. Той направо се хвалеше.

— Няма да го позволя — заяви Райм, мислейки за бедните хора, загинали на „Фуджоуския дракон“, за бащата на Сам Чан.

За Сони Ли.

— Е, и да позволяваш, и да не позволяваш, това е положението — каза Делрей. — Този следобед заминава. И ние не можем да сторим нищо. Нищичко.

Във федералния затвор в Долен Манхатън Призрака седеше срещу адвоката си в отделно помещение, което юристът бе проверил с електронен детектор, за да се увери, че не ги подслушват.

Говореха на минанхуа, тихо и бързо.

Когато адвокатът обясни процедурата по предаването му в ръцете на Бюрото за обществена безопасност във Фуджоу, Призрака кимна и се наведе по близо към него:

— Искам да ми осигуриш някои сведения. Адвокатът извади бележник. Призрака се намръщи. Адвокатът го прибра.

— Има една жена, която работи в полицията. Трябва ми адресът й. Домашният. Казва се Амелия Сакс, живее в Бруклин. И на Линкълн Райм. Като „рима“, предполагам. Той живее в Манхатън.

Адвокатът кимна.

— Има и две семейства. — Прецени, че не е разумно да дава подробно описание, дори да нямаше подслушвателни устройства, затова каза само: — Ву и Чан. Може да са някъде под охрана, но след заминаването ми може да ги пуснат.

— Къде зами…?

— Не ти влиза в работата.

Слабият мъж замълча. Сетне му хрумна нещо:

— Кога ти трябват сведенията?

Призрака не знаеше със сигурност какво го чака в Китай. Предполагаше, че до три месеца ще се е върнал в някой от луксозните си апартаменти, но можеше и по-рано.

— Колкото е възможно по-скоро. Ще ги наблюдаваш и ако си сменят адресите, ще съобщиш на хората ми във Фуджоу.

— Да. Разбира се.

Призрака почувства, че е уморен. Той живееше заради борбата, разбира се, живееше заради играта на живот и смърт. Живееше, за да побеждава. Но каква умора изпитва човек, след като пробие казаните и потопи лодките, когато не може да приеме поражението… Сега имаше нужда от почивка. Неговата ки се нуждаеше от възстановяване.