Джеффри Дивер - Каменната маймуна

— Стига си сумтял…

— „Сумтял“. Ама че език, Сакс!

— … защото го пипнахме. Опитвам се да го накарам да каже къде е тялото на Джон Сун, но…

— Е, за това лесно ще се сетим, Сакс, не мислиш ли? Очевидно е.

За някои може би, помисли си тя, радостна да чуе обичайния му недоволен глас вместо безизразния тон отпреди малко.

— В багажника на откраднатата хонда е — добави криминологът.

— А тя е още на източния край на Лонг Айлънд, така ли?

— Разбира се. Къде другаде? Призрака я е откраднал, убил е Сун и я е закарал на изток — където не бихме се сетили да търсим. Мислехме, че е тръгнал на запад, към града.

Селито прибра телефона си и посочи напред по улицата.

Нетърпелива да види емигрантите, особено Пои, Сакс каза:

— Трябва да се срещна с едни хора, Райм.

— Да се срещнеш с хора ли? Ама там наистина стана като на пикник. С кого?

Тя се замисли за миг, после отговори:

— С едни приятели.

Емигрантите стояха пред една олющена сграда близо до Оулс Хед Парк. Наоколо се носеше тежка миризма на помия — от пречиствателната станция, която бе издала скривалището им на полицията.

Никой от семейството не беше с белезници и Сакс остана доволна от това. Зарадва се също така да види как двама полицаи разговарят добронамерено с по-малкото момче на Чан.

Бащата, Сам Чан, стоеше със скръстени ръце, унил и смирен, с наведена глава. Един цивилен азиатец, вероятно агент от ИНС, разговаряше с него и си водеше записки.

До тях се бе изправила мрачна, набита жена около четирийсетте, с бебе в ръце. При вида на Скъпоценно дете сърцето на Сакс заби по-силно. Момиченцето беше прелестно — с кръгло личице, с мека като коприна косица. Беше с червени панталонки и горнище от анцуг, което му бе голямо.

Един детектив позна Селито и се приближи до него и Сакс.

— Всички са добре — съобщи той. — Ще ги закараме в ареста на ИНС в Куинс. Изглежда, че с дисидентското си минало — участвал е в събитията на „Тянанмън“ — Чан има добри шансове да получи убежище.

— Хванахте Призрака? — попита Сам Чан на развален английски.

Сигурно беше чул новината, но искаше да е сигурен, че виновният за смъртта на баща му ще отиде зад решетките.

— Да — отвърна тя, загледана не към човека, на когото говореше, а към Пои. — В ареста е.

— Вие била важна със залавянето му? — попита Чан. Сакс се усмихна:

— Да, участвах в залавянето му.

— Благодаря.

Емигрантът явно искаше да добави още нещо, но английският му бе твърде лош. След кратък размисъл каза:

— Мога помоля вас? Мъж, старец, който убит в апартамент на Призрак? Къде тяло?

— В градската морга. В Манхатън.

— Той мой баща, трябва добро погребение. Много важно.

— Ще се погрижа да не го пипат — обеща Сакс. — След като свършите с ИНС, ще уредим някоя погребална агенция да го вземе.

— Благодаря.

Появи се малък син „Додж“. Отвътре слезе чернокожа жена с кафяв костюм и куфарче. Приближи се към агента от ИНС:

— Аз съм Чифън Уилсън. От Социалната служба. Тя показа служебната си карта.

— Дошли сте за бебето, нали?

— Да.

Чан и жена му се спогледаха стреснати.

— Ще го вземете ли? — попита Сакс.

— Налага се.

— Не може ли да остане при тях? Уилсън поклати съчувствено глава:

— Страхувам се, че не. Нямат право да я задържат. Тя е сираче от чужда страна. Трябва да се върне в Китай.

Сакс кимна бавно, сетне даде знак на социалната служителка да се отдалечи настрани с нея.

— Бебето е момиченце — прошепна. — Нали знаете какво става с момиченцата сирачета в Китай?

— Ще бъде осиновена.

— Може би — съгласи се със съмнение Сакс.

— Не ме интересува. Моята работа е да следвам закона. Вижте, това е обичайна практика; не сме чули за никакви проблеми с децата, които се връщат в страната приемник.

„Страна приемник…“ Изразът звучеше обезпокоително, както и „незаконните“ в устата на Коу.

— Чувате ли изобщо нещо за тях, след като ги върнете? — попита Сакс.

— Не.

Уилсън кимна към агента от ИНС, който говореше нещо на китайски с емигрантите. Меймей посърна, но кимна и подаде бебето на социалната служителка.

— Тя ще… — започна китайката, но се запъна; смръщи лице в опит да се сети за английските думи.

— Да? — окуражи я социалната служителка.

— Тя ще има добра грижа?

— Да, ще се погрижим за нея.

— Тя много добро бебе. Изгуби майка. Направете да има добра грижа.

— Ще сторя всичко, което мога.

Меймей погледна пак момиченцето, сетне насочи вниманието си към по-малкия си син.