Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Успяхте ли да стигнете до някакво име? — попитах, подминавайки думите му.

— От онзи не беше останало много, та да го идентифицираме. Един полицейски художник направи доста добър портрет по описанието на баща ти и ние го разпространихме. И уцелихме в десетката. Обади се една жена, която каза, че мъжът приличал на съпруга й, Питър Акерман. Напуснал я пет години преди това. Запознал се в някакъв бар с момиче и дотам. Жената обаче твърдеше, че мъжът й изобщо не бил такъв. Бил счетоводител, човек на точните цифри. Обичал нея и децата. Имал си навици и се придържал към тях.

Свих рамене.

— Не е първият, който разочарова съпругата си по този начин.

— Да, така е, но още не сме стигнали до наистина странното. Акерман служил в Корея, така че разполагахме с отпечатъците му и те идеално съвпаднаха. Съпругата обаче ни даде подробно описание на външността му, защото лицето му беше обезобразено — имал татуировка на морските пехотинци на лявата ръка, белег от опериран апендикс на корема и липсваща плът от левия прасец, откъсната от куршум. Тялото, измъкнато изпод камиона, имаше всички тези белези и още един. Явно мъжът си беше направил още една татуировка, след като беше напуснал жена си и децата си. Е, не беше точно татуировка, а нещо като дамга.

— Дамга ли?

— Беше знак, прогорен на дясната му ръка. Трудно ми е да опиша. Никога преди не съм виждал такова нещо, но твоят старец се разрови и намери какво означава.

— И?

— Беше ангелски символ. Знак на паднал ангел. Не мога да си спомня точно как се наричаше. Нещо с „А“, Анима… Мамка му, ще се сетя.

Вече станах много предпазлив. Не знаех какво знае Джими за мъжете и за жените, които бях срещал в миналото, и за странните убеждения на някои от тях, убедени, че са паднали от небето същества, блуждаещи духове.

Демони.

— Тялото на онзи човек е било белязано от окултен символ, така ли?

— Точно така.

— Нещо като чатал ли? — Такъв знак бях виждал преди. Онези, които го носеха, наричаха себе си „Вярващите“.

— Моля? — Джими присви объркано очи, после изражението му се промени и аз разбрах, че знае за мен повече, отколкото ми се искаше. Запитах се откъде.

— Не, не, друго беше. На пръв поглед нямаше смисъл, но ако се вгледаш по-внимателно, всяко нещо си има смисъл.

— Ами жената?

Джими се изправи. Приближи се до стойката с бутилките с вино и свали още едно шише.

— О, тя се върна. Върна се да отмъсти.

Двамата мъже непрекъснато местели Каролайн Рос и нито веднъж не я оставяли на някое място повече от една седмица. Използвали мотели и наемали квартири за малко. За известно време я настанили в една хижа в северната част на щата, близо до малко градче, където бивш нюйоркски полицай от Девети участък, братовчед на Еди Грейс, се оттеглил и станал началник на местната полиция. Понякога използвали хижата като укритие за свидетели или за хора, които трябва да се покрият за известно време, докато нещо отмине, обаче тишината и изолацията никак не допаднали на Каролайн. Изнервяли я повече от преди, защото била градско момиче. Сред природата всеки звук за нея бил сигнал за опасност. След три дни в хижата нервите й били изопнати до крайност. Била толкова уплашена, че дори звъннала на Уил у дома. За щастие жена му не си била вкъщи, но обаждането го разтърсило. Връзката му с младата жена вече била приключила по взаимно съгласие, но понякога той си стоял на двора и се чудел как е успял толкова да оплеска нещата. Непрекъснато се изкушавал да признае всичко на жена си. Дори сънувал, че го е направил, и когато се събуждал, се чудел защо тя още спи до него. Сигурен бил, че съпругата му най-вероятно подозира нещо и просто изчаква подходящия момент, за да изрази подозренията си. Никога нищо не казала, обаче мълчанието й само засилвало параноята му.

Освен това все повече осъзнавал, че не знае почти нищо за Каролайн Рос. Била му споменала съвсем малко подробности — отраснала била в Модесто, Калифорния, майка й починала при пожар и след това Каролайн все по-силно усещала присъствието на двете фигури, които я преследвали. Успяла доста дълго да запази преднината си, но напоследък била станала небрежна и й омръзнало да бяга. Започнала едва ли не с признателност да приема мисълта, че може да я намерят, до нощта, когато опитали да проникнат в апартамента й и ужасът й надвил всяко неуместно желание да сложи край на преследването. Тя обаче не можела да обясни на Уил защо са набелязали нея, понеже не знаела. Знаела само, че те представляват заплаха за нея и че искат да сложат край на живота й. Когато я попитал защо не се е обърнала към полицията, тя му се изсмяла и подигравателният й тон го наранил.