Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

Докато Уил успее да стигне до тялото, жената вече била изчезнала. Надзърнал под камиона. Главата на мъжа била напълно смазана от предната лява гума. Показал значката си и наредил на един пребледнял мъж, който стоял наблизо, да се обади и да съобщи за инцидента. Шофьорът изскочил от кабината си и се опитал да сграбчи Уил, но той профучал покрай него и смътно чул как онзи пада някъде отзад. Хукнал към сградата, където се намирал апартаментът на Каролайн, но входната врата била заключена. Пъхнал ключа си и отворил опипом, защото не откъсвал поглед от улицата. Щом ключът се превъртял, се вмъкнал вътре и затръшнал вратата зад гърба си. Когато стигнал до апартамента, застанал отстрани на вратата, запъхтян, и почукал веднъж.

— Каролайн? — повикал я той.

Известно време нямало никакъв отговор, после едно тихо:

— Да?

— Добре ли си, скъпа?

— Да, струва ми се.

— Отвори ми.

Огледал сенките. Сторило му се, че във въздуха усеща странен парфюм. Остър и метален. Нужни му били няколко секунди, за да осъзнае, че това е мирисът на кръвта на мъртвия мъж. Свел очи и видял кръвта по обувките си.

Тя отворила вратата. Той пристъпил вътре. Когато посегнал да я прегърне, тя се дръпнала.

— Видях ги — казала, — видях ги да идват за мен.

— Знам, и аз ги видях — отговорил Уил.

— Единият беше блъснат…

— Мъртъв е.

— Не е — поклатила глава тя.

— Мъртъв е, уверявам те. Черепът му е размазан.

Тя се облегнала на стената. Той я стиснал за раменете.

— Погледни ме — настоял.

Тя се подчинила и Уил прочел в погледа някаква тайна.

— Мъртъв е — повторил за трети път.

Каролайн въздъхнала дълбоко. Очите й се стрелнали към прозореца.

— Добре — съгласила се и Уил разбрал, че всъщност не му вярва, макар да не разбирал защо.

— Ами жената?

— Отиде си.

— Ще се върне.

— Ще те преместим.

— Къде?

— На безопасно място.

— И тук трябваше да е безопасно.

— Сгреших.

— Не ми повярва.

Той кимнал.

— Права си, не ти повярвах. Вече ти вярвам. Не знам как са те открили, обаче сбърках. Ти обаждала ли си се на някого? На приятелка, на роднина? Казвала ли си на някого къде си?

Отново го погледнала. Изглеждала изморена. Не уплашена или сърдита, просто изтощена.

— На кого да се обадя? — попитала. — Никого си нямам. Само теб.

И понеже нямало към кого другиго да се обърне, баща ми звъннал на Джими Галахър, така че докато ченгетата събирали показания, Джими преместил Каролайн в един мотел в Куинс, след като часове наред обикалял с колата, за да заблуди евентуален преследвач. След като настанил Каролайн на безопасно място, останал с нея в стаята й, докато тя най-сетне заспала, а после гледал телевизия до сутринта.

А междувременно Уил лъжел полицаите на местопрестъплението. Казал им, че е дошъл тук на гости на приятел, но забелязал мъж да пресича улицата с пистолет в ръка. Извикал предупредително и мъжът се обърнал с вдигнато оръжие, когато го връхлетял камионът. Изглежда, никой от другите свидетели не си спомнял жената с него. Всъщност другите свидетели не помнели дори да са видели мъжа да пресича улицата. За тях той като че ли се материализирал чак на това място. Дори шофьорът на камиона твърдял, че улицата пред него била празна и после неочаквано някакъв мъж се озовал под гумите на камиона му. Шофьорът бил в шок, но и дума не можело да става за повдигане на обвинения срещу него. Не беше минал на червено и бе карал с напълно съобразена скорост.

След като дал показания, Уил изчакал в едно кафене, наблюдавайки вече празната къща и суетнята на мястото, където загинал мъжът, с надеждата да зърне отново жената с безцветното лице и тъмните очи, но тя не дошла. Ако скърбяла за загубата на партньора си, явно го правела другаде. Накрая се отказал да чака и отишъл при Каролайн и Джими в мотела. Докато Каролайн спяла, разказал всичко на Джими.

— Разказа ми за бременността, за жената, за мъртвия мъж — каза Джими. — Непрекъснато повтаряше как е изглеждал онзи тип, опитвайки се да определи какво у него било толкова… сбъркано.

— И какво се оказа в крайна сметка? — попитах.

— Чуждото облекло.

— Какво означава това?

— Виждал ли си човек, облечен с чужд костюм, или човек, който се опитва да нахлузи взети назаем обувки, които са или твърде големи, или твърде малки? Е, според баща ти точно това не било наред с мъртвия мъж. Все едно бил взел назаем чуждо тяло, само че то не му било съвсем по мярка. Баща ти глозга случилото се, както куче глозга кокал, и седмици по-късно стигна до този извод — имал чувството, че нещо живее в тялото на този тип, но не бил самият той. Който и да е бил някога този човек, вече отдавна го нямало. Това нещо го било изгризало отвътре. — Погледна ме в очакване на реакцията ми. И понеже такава не последва, каза: — Изкушавам се да те попитам дали това ти звучи налудничаво, обаче знам твърде много за теб, за да ти повярвам, ако ми кажеш „да“.