Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

— Не го вярвам.

— Налага се да повярваш, Чарли. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Остави ги да почиват в мир и двамата — и баща ти, и майка ти. Всичко свърши.

— Разбираш ли, точно там е проблемът, не мога да ги оставя да почиват в мир.

— Защо?

— Защото единият, а може би и двамата не са ми кръвни роднини.

Все едно някой бе взел игла и бе боднал Джими Галахър. Изви гръб и сякаш се смали. Тежко се облегна назад на стола си.

— Моля? — прошепна той. — Какви ги говориш?

— Кръвните групи го доказват — не пасват. Аз съм В, баща ми е бил А, а майка ми — нулева. Няма начин родители с такива групи да създадат дете с моята. Не е възможно.

— Но кой ти го каза?

— Говорих със семейния ни лекар. Вече е пенсионер, стар е, обаче пази картоните. Провери и ми изпрати копия от кръвните изследвания на майка ми и на баща ми. Вече съм напълно сигурен. Възможно е да съм бил син на баща си, но не и на майка си.

— Това е лудост — отсече Джими.

— Ти беше близък на баща ми и един от най-старите му приятели. Ако е споделил с някого, трябва да е било с теб.

— Какво да сподели? Че в гнездото има кукувица ли? — Той се изправи. — Не мога да те слушам. Грешиш. Няма друг начин.

Вдигна чашите от кафето и ги изля в мивката, после ги остави там. Беше с гръб към мен, но виждах, че ръцете му треперят.

— Не, не греша. Това е истината.

Джими рязко се извърна и се приближи към мен. Сигурен бях, че ще ме удари. Бързо се изправих и изритах стола си, очаквайки напрегнато удара и готвейки се да го блокирам, ако успея да го видя как замахва, но удар така и не последва. Джими заговори спокойно и решително:

— В такъв случай е истина, която те не са искали да знаеш и която с нищо няма да ти помогне. Обичаха те, и двамата. Каквото и да е било, каквото и да смяташ, че си открил, остави го така. Само ще се нараниш, ако продължиш да ровиш.

— Явно си сигурен в това, Джими.

Той преглътна мъчително.

— Майната ти, Чарли. Вече трябва да си вървиш. Имам си работа.

Махна с ръка и ми обърна гръб.

— Пак ще се видим, Джими.

Знаех, че е доловил заплахата в тона ми, но не отговори. Излязох и се запътих към метрото.

По-късно научих, че преди да се обади по телефона, Джими Галахър е изчакал само колкото да се увери, че няма да се върна. От много години не беше набирал номера — от деня след смъртта на баща ми. Учудил се, че мъжът лично вдигнал, и също толкова го учудило откритието, че онзи е все още жив.

— Джими Галахър се обажда.

— Помня те — отвърнал гласът. — Доста време мина.

— Не ме разбирай погрешно, но явно не е минало достатъчно.

Като че ли чул нещо подобно на смях.

— Е, какво мога да направя за теб, господин Галахър?

— Току-що при мен беше Чарли Паркър. Разпитваше за родителите си. Спомена нещо за кръвните им групи. Знае за майка си.

От другия край на линията настанало мълчание и после:

— Винаги сме знаели, че ще се случи, че все някога ще узнае.

— Нищо не му казах.

— Сигурен съм, обаче той ще дойде пак. Много го бива в онова, с което се занимава, така че няма как да не разбере, че си го излъгал.

— И тогава какво?

Последвалият отговор бе последната изненада за Джими в този ден, вече изпълнен с изненади.

— Може би трябва да му кажеш истината.

Пренощувах в дома на Уолтър Коул, бившия ми партньор и наставник в нюйоркската полиция, на когото бях кръстил кучето си, и на съпругата му Лий. Вечеряхме заедно и поговорихме за общи приятели, за книги и за филми и за това какво прави Уолтър като пенсионер — май просто спеше и се пречкаше на жена си. В десет часа Лий, която не беше нощна птица, ме целуна нежно по бузата и отиде да си легне, а двамата с Уолтър останахме сами. Той хвърли още едно дърво в камината и наля в чашата си остатъка от виното. После ме попита с какво се занимавам в града.

Разказах му за Колекционера, опърпан мъж, който се мислеше за оръдие на справедливостта, противна персона — убиваше онези, които смяташе, че са продали душите си поради деянията си. Спомних си тютюневата воня на дъха му, докато ми разказваше за родителите ми, задоволството в погледа му, когато ми обясняваше за кръвните групи, за неща, които нямаше откъде да знае, но ги знаеше, и за това как в онзи миг всичко, което смятах, че представлявам, рухна. Разказах му за медицинските картони, за срещата си по-рано през деня с Джими Галахър и за твърдото си убеждение, че той крие нещо от мен. Споделих с него и подробност, която не бях обсъждал с Джими. Когато майка ми почина от рак, в болницата запазиха проби от органите й. Чрез адвоката си бях изискал провеждането на ДНК тест и сравняването на проба от тъканите на майка ми с моя проба. Не съвпадаха. Не можех да направя подобни изследвания и с ДНК-то на баща си, защото нямаше откъде да взема проби. За целта трябваше да се издейства ексхумация на тялото му, а още не бях склонен да стигна толкова далеч. Може би се страхувах от онова, което щях да установя. Плаках, след като разбрах истината за майка си. Не бях сигурен, че съм готов да принеса и баща си в жертва на същия олтар като жената, която смятах за своя майка.