Джон Коннолли - Отмъщение от отвъдното

Нямаше да допусна да се измъкне толкова лесно.

— Нали твоят племенник ме взе от къщи през онази нощ?

— Да, Франсис. Баща ти ми се обади в „Питс Плейс“ и ми каза, че нещо го тревожи. Мислеше, че някой може да се опита да навреди на теб и на майка ти. Не ми обясни защо смята така.

„Питс Плейс“ беше барът в съседство със сградата на Девети участък. Вече го нямаше, както и много други неща от времето на баща ми.

— Ти не го ли попита?

Джими изду бузите си.

— Може и да съм го попитал. Да, сигурен съм, че го направих. Не беше присъщо на Уил. Той не преследваше призраци и нямаше врагове. Да, сигурно беше ядосал някои хора, беше тикнал неколцина престъпници в затвора, но това важеше за всички ни. Такава ни беше работата, не беше лично. Навремето разбираха разликата. Е, поне повечето хора.

— Помниш ли какво ти каза?

— Мисля, че ми каза просто да му имам доверие. Знаеше, че Франсис живее в Оринджтаун, и ме попита дали не мога да го изпратя да вземе теб и майка ти от къщи поне докато той успее да се прибере. Разбира се, майка ти отказала да тръгне. Не би го направила. Така че Франсис трябвало да се задоволи да отведе само теб и предложил да се върне, за да наглежда майка ти. Обаче след това всичко се случи много бързо.

— Откъде ти се обади баща ми?

— Боже! — Изглежда се опитваше да си спомни. — Не знам. Със сигурност не от участъка. Чуваше се шум, затова допускам, че е звъннал от някой бар. Беше много отдавна. Не помня всички подробности.

Отпих от кафето си и подех предпазливо:

— Не става дума за обикновена нощ, Джими. Убити са били двама човека, а после и баща ми е отнел живота си. Такива неща трудно се забравят.

Видях как Джими се напрегна и усетих как у него се надига враждебност. Биваше го с юмруците, знаех го, служеше си с тях умело и бързо. Двамата с баща ми добре се допълваха. Татко обуздаваше Джими, а той на свой ред заостряше у него нещо, което в противен случай щеше да си остане притъпено.

— Какво, Чарли, твърдиш, че лъжа ли?

Ами ти, Джими? Какво криеш?

— Не — отговорих, — просто не искам да криеш нещо от мен, защото се опитваш да ме пощадиш например.

Поуспокои се.

— Е, беше трудно. Не обичам да си спомням за онова време. Той ми беше приятел, най-добрият приятел.

— Знам това, Джими.

Той кимна.

— Баща ти ми звънна, след това и аз проведох един телефонен разговор. Франсис те взе. Аз бях в града, но си помислих, че не мога да остана там, ако има вероятност да се случи нещо лошо. Когато стигнах в Пърл Ривър, двете хлапета вече бяха мъртви и баща ти бе на разпит. Не ми позволиха да говоря с него. Опитах, но от Вътрешния отдел бяха затегнали примката. Отидох у вас и говорих с майка ти. Ти спеше, струва ми се. След това го видях жив само още веднъж. Взех го, след като приключиха с разпитите. Отидохме да хапнем, но той не говори много. Просто искаше да се съвземе, преди да се прибере вкъщи.

— И не ти каза защо е убил онези хора? Стига, Джими. Бяхте близки. Ако ще сподели с някого, това си ти.

— Каза ми какво е говорил пред онези от Вътрешния отдел и пред другите в стаята. Хлапето непрекъснато посягало да бръкне в джоба на якето си, предизвиквайки Уил, все едно има пистолет. Уил каза, че последния път младежът наистина бръкнал в джоба си. Ръката му се скрила и Уил стрелял. Момичето изпищяло и задърпало момчето. Уил предупредил и нея, преди да я застреля. Сподели, че нещо прещракало в главата му, когато хлапето започнало да го дразни. Може и така да е. Времената тогава бяха други, имаше много насилие. Не беше безопасно човек да рискува. Всички познавахме хора, застреляни на улицата. Когато видях Уил отново, беше покрит с чаршаф и на тила му зееше дупка, която трябваше да запълнят преди погребението. Това ли искаше да знаеш, Чарли? Да ти разкажа ли как плаках над тялото му, как се чувствах, задето не съм успял да му помогна, и как съм се чувствал през всичките тези години? Това ли търсиш — някой, когото да обвиниш за случилото се през онази нощ?

Беше повишил тон. Виждах, че изпитва гняв, но не разбирах откъде извира той. Изглеждаше ми престорен. Не, не беше вярно. Скръбта и яростта му бяха искрени, но ги използваше с определена цел — като димна завеса, като начин да скрие нещо и от мен, и от себе си.

— Не, не търся това, Джими.

Следващите му думи прозвучаха приглушено и някак отчаяно:

— Кажи ми тогава какво всъщност искаш.

— Искам да разбера защо.

— Няма никакво „защо“. Набий си го в главата. Хората питат „защо“ вече двайсет и пет години. И аз съм задавал същия въпрос и не съм получавал отговор. Каквато и да е била причината, баща ти я отнесе в гроба.