Лятото на 1950 година
Пекин
Хуайшан Хан се върна от Хонконг като герой. Ако е бил там, разбира се. Защото, преди да замине, подхвърли на Зи-лин, че може би ще стигне чак до Тайван.
При заминаването си беше изключително загрижен за здравето на Сен-лин, но след завръщането, си изобщо не попита за нея, а дори и не благодари на Зи-лин за положените грижи. Държеше се така, сякаш изобщо не беше му искал подобна услуга.
Първите си часове в Пекин отдели за рапорт пред Ло Джуи-чин, а после и пред Мао. След това показа медала, с който го беше наградил Мао, „на малка, но изискана церемония“.
А Зи-лин неволно се запита защо не са поканили и него на тази „изискана церемония“.
Сен-лин попита с какво съпругът й е заслужил отличието, а Хуайшан Хан отвърна, че няма право да говори за това. След вечеря двамата със Зи-лин излязоха да се разтъпчат в градината и нещата се изясниха.
— Спасих живота на другаря Мао — обяви тържествено Хуайшан Хан. Щеше да се пръсне от гордост. А Зи-лин изпита чувството, че са го зашлевили през лицето. Конфуций казва, че гордостта е присъща на недостойните и влиза в противоречие с петте основни човешки добродетели: справедливост, великодушие, любезност, вярност и мъдрост.
— Едва ли е нужно да биеш камбаната — поклати глава Зи-лин.
— Защо? — сви рамене Хуайшан Хан. — Колко души могат да се похвалят с подобен акт? Малцина!
Още преди заминаването на Хуайшан Хан в чужбина Зи-лин беше забелязал, че този човек започва сам да отговаря на въпросите, които задава.
— Още една причина да си мълчиш — поклати глава той.
— Не, не! Трябва да забравим този начин на поведение! Сегашният момент е славен, изпълнен с патриотизъм. Ние навлизаме в Корея, лозунгът на цялата страна е бий американеца, помагай на корееца ! И той стига до сърцето на всеки човек!
Зи-лин замълча. Не обичаше фалшивия патос и пропагандната шумотевица. Предпочиташе да мисли за обикновените хора такива, каквито са — болни и уморени, все още неизлекувани от раните на дългата и изтощителна война. Беше готов да се обзаложи, че нито един от тях не би приветствал новите бойни действия. После си напомни, че сам беше агитирал за тази война, виждайки ясно политическата необходимост от нея. Но това не означаваше, че я харесва. Просто се примиряваше, че сегашните допълнителни страдания ще допринесат за светлото бъдеще на Китай. Разбира се, ще има нови убити и ранени, стотици семейства ще бъдат почернени. Въздъхна с тръпка на ужас, питайки се докога ще издържи на стенанията на духовете, които постоянно звучат в съзнанието му.
Смъртта отдавна заемаше място в кошмарите му, костеливите й ръце прегръщаха Атена и Май, не му позволяваха да ги доближи. Вече беше свикнал да разговаря с духовете на бившите си жени, това особено често му се случваше насън. Тези разговори бяха балсам за изстрадалата му душа, помагаха му да върви напред. Но напоследък му се присънваха все по-рядко и той страдаше от липсата на тази малка утеха.
На тяхно място се появиха призраци с грозно разчекнати усти и ухилени демони, той постепенно започна да се страхува от съня. Стоеше буден колкото може, отказваше да се отпусне в леглото и обикновено заспиваше на стола, с книга в ръце. Тогава му се присънваше онази страшна пролетна нощ, в която се озова надвесен над бездънния Кладенец на духовете. Умираш и пак умираш! Събуждаше се рязко, сърцето лудо блъскаше в гърдите му, очите му напразно търсеха някаква следа от натрапчивия сън върху бялата стена…
Но вилата беше празна, както винаги той беше единствената жива душа в нея.
— Народът се нуждае от нови директиви, от практическо приложение на енергията си — продължаваше да говори Хуайшан Хан. — Той трябва да вложи всичко в победния изход на Корейската война, а и на войната, която водим тук… Предстои ни много работа, другарю Ши. Ние сме тези, които ще променят света. Задачата е трудна, за нейното изпълнение се изисква самоотверженост от всички нас…
— Но ни трябват и пари — опита се да го отрезви Зи-лин. — Добрите намерения няма да ни донесат нищо, ако не намерим пари за финансиране на реформите, замислени от Мао. Те няма да дойдат от нашата икономика, просто защото такава не съществува. Едва изхранваме населението и не можем дори да си помислим за изграждане на тежка промишленост. Макар да знаем, че без нея едва ли ще оцелеем… — Как ли щеше да ни плати дълга си Сталин, ако все пак спечелим войната в Корея? — запита се той. Имаше мрачното предчувствие, че ще получат далеч по-малко от това, на което се надяват в момента.
Читать дальше