Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Джейк наостри слух. Не познаваше жената на Микио, но беше длъжен да прояви внимание и уважение към това, което се готвеше да сподели. Като всеки японец, и той рядко отваряше дума за личния си живот. С усилие на волята прогони собствените си грижи и тревоги, съзнанието му се отвори, готово да приеме изповедта на приятеля.

— Отправяше молитви към Състрадателната да я дари с дете… — продължи Микио. — Имаше… Имаше известни затруднения в тази насока… Докторите откриха, че каналите й са извити и тесни, по тяхно мнение това правеше бременността почти невъзможна… — Дланите на Микио се докоснаха една до друга, сякаш се молеше. — Препоръчаха изкуствено осеменяване, но ние бяхме единодушни, че това би било проява на… на лош вкус. Затова тя предпочете да се моли на Канон… Тук, в този древен храм, издигнат още през 798 година… Беше убедена, че богинята ще я чуе именно тук.

Намираха се на просторната, леко наклонена тераса пред храма. Тук е било мястото за ритуални танци. Наблизо се пенеше Отава, един от най-известните водопади в Япония.

Микио се изправи и пристъпи към мястото, откъдето Отава се виждаше най-добре. Джейк го последва. Насочиха погледи към богомолците в бели роби, които се бяха струпали в подножието на пенливите струи. Потопили ръце във водата, те се молеха на Фудо-Мио-О да ги закриля от злите помисли на враговете им.

— Трябваше да сме там, долу — отбеляза Джейк. — И двамата имаме нужда от закрила… — Помълча известно време, после тихо попита: — Откликна ли Канон на молитвите на жена ти?

— Виждаш ме такъв, какъвто съм бил винаги, Джейк-сан — отвърна Микио. — Самотен, без деца…

Нямаше смисъл да изразява съболезнования, Джейк само поклати глава. Помълча известно време, после махна с ръка към богомолците долу:

— Може би те знаят нещо, което е неизвестно за нас…

— Ако е така, нямаме никакви шансове да го научим — отвърна Микио. По бузата му се търкулна самотна сълза и Джейк изведнъж си спомни за младата жена, която беше оставила пред богинята любимата кукла на дъщеря си. Вече знаеше защо го доведе тук Микио. Все още се чувстваше виновен за това, което се случи в Токио. За него нямаше значение, че Джейк за малко не беше убит заради собствената си упоритост и твърдоглавие. Беше сторил всичко възможно да го държи далеч от опасната зона, но Джейк отказа да приеме предупредителните сигнали.

Микио беше устроен така, че неизбежно поемаше цялата отговорност за сигурността на Джейк в Япония. Оябунът затова е оябун — да се грижи за своите гости и приятели. Толкоз. Просто и ясно. И едновременно с това — невероятно сложно. Защото сега Микио дължеше на Джейк огромна услуга и едва ли някога щеше да успее да му я върне. Гири — чувството за дълг, ги свързваше завинаги, гири задължаваше Микио да разкрие душата си пред Джейк, каквото и да му струва това. Моментът беше изключителен и Джейк отлично го съзнаваше.

— Но любовта надделява, Микио-сан — тихо прошепна той. — Любовта е безсмъртна като планините и морето… — Очите му следяха фигурките на богомолците, които се пречистваха във водите на Отава и се покриваха с божествена слава. — Може би именно тя ни тласка напред.

Микио бавно кимна с глава. Очите му бяха заковани в пенливите водни струи.

Потънаха в мълчание. Имаха чувството, че са на дъното на езерото под водопада, дълбоко под повърхността на кристалночистата вода. Очите на Джейк уловиха някакво движение и механично проследиха волния полет на сив дъждосвирец, понесъл се над зеления килим на гората. Крилата тласкаха тялото на птицата все по-високо и по-високо, тя скоро се превърна в точила и изчезна зад покрива на храма, издигащ се високо над околните хълмове.

Но движението на крилете остана и сякаш се трансформира във фигурите на двама мъже с тъмни костюми, които се спускаха по широките стъпала източно от пагодата. Косите им бяха ниско подстригани, на ъгловатите им лица имаше слънчеви очила с огледални стъкла.

— Страхувам се, че войната ни намери и тук, Микио-сан — прошепна тихо, но напрегнато Джейк.

Натиснал педала на черния корвет по крайбрежната магистрала на Маями, Тони Симбал не чуваше нищо и това за малко не коства живота му.

Караше със 140, стъклото беше свалено, от пуснатото докрай радио гърмеше твърд рок на „Ролинг стоунс“. Това може би беше естествено. Но и съвсем неоправдано.

Защото Кубинеца си дереше гърлото докрай. Мартин Хуанито Гато де Роза изравни огненочервеното си ферари с корвета и гневно крещеше. Едната му ръка придържаше волана, а другата държеше тежък „Магнум-357“, който беше в състояние да пръсне главата на Симбал като зряла диня. Дулото сочеше точно в ухото му.