Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Потънала дълбоко в тайнството на оргазма, Акробатката не усети нищо. Лицето й беше разкривено, тазът й се притискаше в слабините му с огромна сила, бедрата й се усукваха около все още твърдия му член.

Но възбудата бързо напускаше Джин Канже. Картината в главата му стана прекалено ясна и натрапчива. Видя кабинета във вилата на Хуайшан Хан. Беше нощ, но точната дата му се изплъзваше. Бяха се напили в разговори за миналото. Старецът си спомняше за различни случки в компанията на Ши Зи-лин, а Джин Канже му разказваше за ужасите, които беше преживял в Камбоджа.

После беше заспал. Събуди го настойчивото тракане на стенния часовник. С мъка повдигна натежалите си клепачи. Хуайшан Хан седеше до него и го гледаше. Светлината на лампата се отразяваше в черните, неподвижни като на змия очи. Джин Канже неволно потръпна и отново стисна клепачите си.

— Буден ли си? — дрезгаво промърмори старецът и го смушка в ребрата. Джин Канже не помръдна. Онзи бавно кимна с глава, стана и се отдалечи. Джин Канже беше страшно уморен. Прекомерното количество погълнат алкохол тровеше кръвта му и пулсираше в слепоочията. Стисна клепачи и потъна в сън.

Поне така си мислеше… До този момент. Съживена от акта на еякулацията, картината изплува пред очите му, по-жива от всякога.

Видя Хуайшан Хан да уринира в тоалетната, намираща се в съседство с кабинета. Беше приклекнал, вероятно прекалено стар и немощен, за да се задържи на крака. Вратата беше открехната и Джин Канже го видя да посяга към нишата с тоалетна хартия. Защо му е тя, след като само уринира, учуди се Джин Канже. Може би вече не може да се сдържа… Беше чувал, че това се случва при старите хора…

Но защо не я използва, а я чете?

Джин Канже бавно се освободи от гъвкавите крайници на Акробатката. Членът му се плъзна навън, от устата й се откъсна вик на недоволство. Тази жена очевидно го искаше в себе си до последния възможен миг. Претърколи се встрани и започна да се облича.

— Късно е — обади се тя. — Защо не останеш да спиш тук?

— Ще се върна — обеща той и протегна ръка за ключа.

Великолепното й тяло се сви на топка, главата й се повдигна. Между зъбите й проблесна късче метал — ключът от входната врата.

— Целуни ме.

Думите прозвучаха ясно, очевидно ключът не пречеше на артикулацията й. Джин Канже се наведе и долепи устни до нейните. Езикът й бавно изтласка ключа в устата му.

Той се изправи, а тя пусна една доволна усмивка и каза:

— Номерът на Худини… По този начин получавал ключа от ковчега, с който го спускали под водата… — Беше очевидно горда от познанията си. — Асистентката го целувала за сбогом и му го предавала…

Нямаше смисъл да я пита откъде знае всичко това. Джин Канже никога не проявяваше интерес към умствените качества на жените.

Колата го чакаше пред дома й. Скочи в нея и се насочи към жилището на Хуайшан Хан, намиращо се в северните предградия на Пекин. Улично движение нямаше, само тук-там можеха да се видят тежки военни камиони. С тях пренасяха храна, вместо оръжие, но в крайна сметка това нямаше никакво значение.

Въздъхна и сведе глава. Полковник Ху му липсваше. Годините в Камбоджа ги бяха сближили като братя. Какво ли не преживяха там! Когато двама мъже са заедно ден и нощ, когато ръцете им са оплискани от кръвта на врага, тяхната дружба е по-здрава от стомана…

— Другарю Джин?

Стресна се, остана с неприятното чувство, че шофьорът вече няколко пъти го беше повикал.

— Да? — гласът му беше дрезгав, като на човек, когото току-що са изтръгнали от дълбок сън. В ноздрите си продължаваше да усеща аромата от тялото на Акробатката, кожата му беше лепкава от потта й.

— Пристигнахме, другарю Джин.

Очите на шофьора любопитно го наблюдаваха в огледалцето.

— Иди да пуснеш една вода.

— Не изпитвам нужда, другарю Джин.

— Слушай какво ти казвам и иди да пикаеш! — повиши тон Джин Канже.

Остана сам в удобното купе. Тишината се нарушаваше от лекото пропукване на изстиващия мотор. В устата му се появи металически вкус, вероятно от ключа на Акробатката. Представи си Худини и в душата му помръдна възхищението.

Слезе от колата, оставяйки вратичката зад себе си отворена. Нощта беше топла и приятна, натежала от предчувствие за идващата пролет, за онези кратки дни от годината, които разделят хапещия зимен студ от задушната жега на лятото. Нощна птица изпърха с криле над главата му.

Джин Канже започна да се придвижва от дърво на дърво. Старецът оставяше лампата в кабинета си да свети, вероятно защото отдавна беше изгубил нормалните си навици. Обикновено спеше през деня, а нощем будуваше.