Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Маймуната отпрати поредния клиент, заключи вратата след него и я поведе към вътрешността на магазинчето. Тук беше жилището му. За разлика от безразборно натрупаните стоки отпред, малката стаичка беше чиста и всяка вещ стоеше на точно определено място — почистена от прах, излъскана до блясък…

Домакинът се разшета и скоро на масата се появиха каничка горещ чай и кутия с бисквити. Блис не се намеси, тъй като знаеше, че Маймуната обича да я глези. Седеше и го наблюдаваше.

След известно време стигнаха до повода за посещението й. Още щом я зърна на прага, Маймуната разбра, че идва с определена цел, но доброто възпитание не му позволи да прояви преждевременно любопитство.

Блис извади опала и старецът го претегли в мазолестата си длан. Измъкна от джоба си малка, но мощна бижутерска лупа, включи настолната лампа и се приведе над камъка.

— Прекрасен е — промълви след няколко секунди той. — Изключителен блясък, шлифован е от истински майстор… — Свали лупата от окото си и вдигна глава: — Колко пари даде за него?

— Не съм го купувала — отвърна Блис, после му разказа историята на камъка.

— Няма да е лесно — поклати глава Маймуната, когато чу какво се иска от него.

— Нали каза, че е шлифован от майстор? Може би ще можеш да го издириш…

— Може би — сви рамене той. — Но нищо не гарантира, че майсторът е и продавач… Доколкото мога да преценя, този камък е шлифован в Австралия, там е и изкопан…

— Трябва да научим нещо повече! — промълви Блис и усети как сърцето й се свива.

Маймуната замислено подхвърляше камъка в дланта си.

— Ще опитаме — промърмори най-сетне той, стана и отиде до окачения на стената телефон. Набра някакъв местен номер и в продължение на няколко минути говори в мембраната. Гласът му беше тих, Блис не успя да чуе нито дума. После окачи слушалката и се върна до масичката.

— Може би ще стане…

— Чудесно!

— Може би — натъртено повтори той. — Не съм специалист по опалите, предпочитам да не се занимавам с търговия на подобни камъни… — сви рамене и разтърка камъка между кафявите си пръсти. — Когато ми изпадне някой, обикновено се обаждам на един познат… — Блис знаеше, че няма смисъл да пита за името на този познат. Маймуната поддържаше връзки с какви ли не странни типове в Колонията. Именно по тази причина тя дойде при него. — Дадоха ми едно име, но… Питам се дали ще ти свърши работа…

— Защо?

— Да си чувала за Фунг Скелета?

— Контрабандистът ли?

Маймуната кимна:

— Почти цялото количество опиум, което влиза в Колонията, по един или друг начин минава през ръцете на Фунг… — очите му се заковаха върху лицето й: — Случайно се интересува и от скъпоценни камъни, нещо като хоби… Чувал съм, че личната му колекция може да докара до припадък дори и държавния ковчежник.

— Значи Фунг е моят човек — кимна Блис и посегна да ри вземе опала.

Но пръстите на Маймуната се свиха около него.

— Той е опасен.

— Я ме погледни — засмя се Блис. — Вече не съм момиченце.

— Тук няма място за шега, тин гай-джай — изгледа я с тежък поглед Маймуната. — Човек, който търгува с опиум, няма скрупули, няма морал… няма дори душа. Може да те убие в момента, в който те зърне!

— Но само той може да ми даде исканата информация, нали?

Маймуната не отговори и Блис кимна с глава:

— Кажи ми как да го открия — направи малка пауза, после добави: — Имам и други пътища, не можеш да ме спреш.

Пръстите на стареца най-сетне се разтвориха и Блис прибра затопления камък.

— Знаеш ли къде се намира контейнерният терминал?

— На Хой Бун роуд, близо до Кай-так, нали?…

Ставаше въпрос за промишления район Квун-тон, разположен непосредствено до международното летище в Колуун.

Маймуната кимна.

— Казаха ми, че най-вероятно можеш да го засечеш там на разсъмване. — Лицето му беше толкова мрачно, че Блис протегна ръка и го погали. — Ако нещо ти се случи, баща ти положително ще ме убие!…

— Никога няма да се отървеш от притесненията — засмя се Блис. — Аз съм дъщеря на баща си. Нима Фунг Скелета ще посмее да ме докосне?

Маймуната не каза нищо, но заряза полупълната чаша чай и си наля уиски „Джони Уокър“.

Михаил Карелин лежеше по гръб и гледаше тавана. Картината не беше кой знае колко приятна — мазилката беше пожълтяла и напукана, с големи влажни петна. Боята беше започнала да се лющи. Но той обичаше да гледа този таван, особено когато потъваше в размисъл. Виждаше далечни земи, виждаше острови сред океана…