Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Джин Канже предпазливо изкачи стъпалата към верандата, извади пластмасовата си лична карта и я пъхна между ключалката и рамката на вратата. На този номер би завидял дори Худини, да не говорим за Акробатката…

Пъхна глава в процепа и се огледа. Кабинетът се оказа празен. Наведе се да събуе обувките си и внимателно стъпи на стария килим с разкошни сребристосиви орнаменти. Спъна се в нещо, от устата му излетя сподавена ругатня.

Оказа се някакъв чехъл. Изрита го под дивана и се закова на място. Тишината се нарушаваше единствено от тиктакането на стенния часовник. Измина цяла вечност, преди да вдигне ръка и да избърше потта от челото си.

Прекоси кабинета и отвори вратата на тоалетната. Отпусна се на коляно и посегна към нишата с тоалетна хартия. Рулото изглеждаше съвсем обикновено. В тясното помещение беше тъмно, но той не посмя да запали осветлението. Ръката му опипа дъното на нишата. Нещо щракна, пулсът му полудя. Плочката се отмести и пръстите му докоснаха навита на руло хартия.

Отнесе я в кабинета и разгъна листовете под лампата на бюрото. Приличаха на някакви договори, но всички бяха попълнени на ръка. Значи това е чел Хуайшан Хан, докато Джин Канже се беше преструвал на заспал…

Потъна в четене, косъмчетата на врата му бавно започнаха да настръхват. Стомахът му се превърна в огромна ледена буца, ужас стисна гърлото му. Колкото по-бързо четеше, толкова по-силно ставаше желанието му да зареже всичко и да избяга.

Това беше невероятно, лишено от логика, истинска лудост! Отдавна подозираше, че нещо не е наред с главата на стареца, сега вече получи сигурни доказателства Най-сетне разбра на какво се дължи почти безграничната власт на този човек. В главата му изплуваха думите, които беше чул от устата на Хуайшан Хан: Парите не са проблем. Текат между пръстите ми като пълноводна река… Сега Джин Канже знаеше защо. Богатството на този човек беше огромно, безгранично, неподлежащо на оценка. Но изцяло за сметка на Китай!

— Изчете ли всичко?

Джин Канже подскочи от изненада, очите му станаха замаяни като на елен, хипнотизиран от блясъка на автомобилни фарове. Хуайшан Хан се беше изправил на прага откъм коридора, зад него надничаше любопитното лице на шофьора и злобната муцуна на огромно куче пазач. В ръката на младежа проблясваше дулото на пистолет.

— Какво си сторил с всички нас?! — попита Джин Канже със задавен от гняв глас, тялото му бавно започна да се изправя. — Обричаш на разруха целия ни народ!

— Едва ли — поклати глава Хуайшан Хан. — Но съм дал клетва да отмъстя на Ши Зи-лин и семейството му и ще го сторя. — Ръката му махна по посока на документите: — С помощта на това… Друг начин няма.

— Няма ли?! — смаяно го изгледа Джин Канже. — Нима не разбираш, че твоята мания поставя под заплаха самото съществуване на държавата?! Даваш ли си сметка какво вършиш?

— О, да — спокойно кимна Хуайшан Хан и на устните му се появи бледа усмивка: — Убивам те!

Джин Канже гледаше като парализиран как костеливите пръсти на стареца откопчават нашийника на огромния пес, който изръмжа и скочи към гърлото му. В устата му отново се появи вкус на метал. Усети ключа между зъбите си, усети възбуждащото докосване на езика на Акробатката.

В мига, в който острите зъби потънаха в шията му, той замаяно се запита дали Худини би могъл да намери изход от ситуация като тази…

Хуайшан Хан примигна и протегна ръка. Шофьорът покорно постави пистолета в дланта му.

— Провери дали е мъртъв — промърмори старецът, подсвирна на кучето и започна да се извръща към вратата.

Шофьорът коленичи до трупа, а Хуайшан Хан го застреля право в сърцето. Той беше от хората, които никога не забравят това, на което са ги учили…

В определеното време Трите клетви седна пред стария късовълнов приемник и започна да сверява серията от кодове, чрез които щеше да влезе във връзка с Аполо. Преди да замине, Джейк го беше снабдил със сложната таблица от позивни сигнали. Не му личеше, но вътрешно изгаряше от нетърпение. Този предавател пробуди спомените в душата му. Монтиран на някогашната му джонка, той беше единственото средство за връзка с Ши Зи-лин през дългите години на принудителната раздяла, тънка нишка на братската обич.

Спомените връхлетяха като приливна вълна, очите му овлажняха. Цели седемдесет години бяха живели един за друг, през по-голямата част от тях буквално спяха на една възглавница. Крояха общи планове за бъдещето, засаждаха семената, които дадоха богата реколта на цял Китай…