Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— В коя банка?

Джейк назова едно име.

— Рискована работа — поклати глава лихварят. — Нямате нищо, което да прилича на залог. Мисля, че няма да е разумно, ако…

— Имам паспорт — сети се Джейк и бръкна във вътрешния джоб на сакото си. Остави го на износената масичка пред дебелия, после взе един молив и надраска няколко думи върху лист хартия: — Това е адресът ми. Обещавам, че утре сутринта точно в десет ще бъда тук с парите.

Огромният японец сведе очи към паспорта и адреса.

— Вижте какво — умолително го погледна Джейк. — Не мога да мръдна никъде без този паспорт! Нали казахте, че имате слабост към комарджиите?

— Лихвата ще бъде висока — предупреди го Фуджикима.

— Разбирам.

Огромната подпухнала лапа покри паспорта и го смъкна от масичката.

— Утре, точно в десет сутринта! — малките очички се впиха в лицето на Джейк: — Колко пари искате?

Десет минути по-късно Джейк отново беше край игралната маса. Околните отбелязаха, че известно време се сдържаше и правеше разумни залози. После отново се увлече и започна да залага на числата на печелившия играч. За броени минути изгуби всичко, което беше взел на заем от саракина. Ветераните край него забелязаха как пребледня и започнаха да си шушукат. Крупиетата издадоха кратки повелителни звуци и им напомниха къде се намират. Клюките бяха прекратени.

Играта започна отново, повечето от присъстващите бързо забравиха за Джейк.

Но Фуджикима не го забрави. В единадесет и четвърт на следващата сутрин Джейк все още го нямаше и дебелият лихвар набра един номер, който помнеше наизуст. Когато отсреща вдигнаха, той поиска да го свържат с Микио Комото. Човекът с това име беше работодател на Фуджикима, в същото време и собственик на игралния дом, в който Джейк изгуби парите си.

Микио Комото беше шеф на Якудза, известен със своята безкомпромисност и авторитет. Същото важеше и за дебелия саракин. Двама души бяха моментално изпратени в хотела на Джейк.

А самият Джейк беше безцеремонно изтръгнат от тежкия сън и се озова с притиснат до слепоочието автоматичен пистолет, снабден с дълъг заглушител.

— Ставай! — гърлено излая едната от горилите. — Веднага!

Пътят, по който не биваше да поема… Но вече беше стъпил на него и връщане назад нямаше.

Агенцията поддържаше няколко доста големи имота в щата Вирджиния. Част от тях бяха полигони, на които се провеждаха бойни учения, а други се използваха за тъй наречената възстановителна ориентация — места, на които агентите се възстановяваха от преживени несполуки по време на операции. Те варираха в широкия диапазон на медицината — от психически шок до схващане на гърба…

„Кинотеатърът“, където държаха непокорните неприятели, много приличаше на бутафорно ранчо. Шестдесетте акра на имението бяха оформени и в каубойски стил. Имаше конюшни, два полигона за английска обездка с дървени препятствия плюс мрежа от извити пътечки из околните хълмове, пригодени за конни походи от американски тип.

При наличието на всички тези конски декори човек лесно би пропуснал да забележи ниската, лишена от прозорци бетонна сграда, вкопана като бункер в основата на хълма, дал името си на цялото имение.

Но докато извеждаше кафявия си жребец от конюшнята, Джерард Столингс гледаше именно тази грозна постройка. „Кинотеатърът“ винаги му напомняше за тъмната страна на професията. Той се стряскаше от вида му, но едновременно с това изпитваше сигурност. Защото бетонната сграда беше истински символ на могъщата Агенция, доказателство, че доброто побеждава злото. И Столингс се чувстваше добре.

Допреди няколко, месеца си почиваше единствено с помощта на ездата. Беше се пристрастил към нея в Тексас, още като дете. Яздеше по-добре, отколкото караше кола, а по всеобщо мнение той беше от хората, които се справят великолепно с автомобили от всякакъв тип, независимо дали са направени на ръка или от роботи…

По някое време Ундерман започна да го учи да работи с компютър. В началото Столингс се опита да се измъкне просто защото не обичаше нищо, което не се вършеше навън, под открито небе. Но Ундерман беше упорит. Най-силният му аргумент беше, че Столингс ще учетвори капацитета си за решаване на проблемите, в случай че съумее да прехвърли част от техническите подробности на компютъра. Прибегна до една-две лични демонстрации и Столингс беше заинтригуван. Сега вече ползваше умната машина като интелектуална играчка и нерядко успяваше да открие свой оригинален подход към на пръв поглед нерешими проблеми.