Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— За него.

— Сигурно ме вземаш за смахнат!

— Не. Просто си мисля колко по-богат ще бъдеш след десет минути — Джейк сви рамене: — Какво толкова имаш да губиш? Аз не мога да отида при твоя източник. Не мога да те забъркам по никакъв начин…

— Петнадесет хиляди.

Ето, пипнах го.

— Десет. Това е границата на възможностите ми.

— Добре — Язовеца си даваше ясна сметка, че едва ли някога в живота си ще спечели по-лесно толкова пари. — Моят източник на споменатата информация е човек от клана Комото.

— Кой по-точно?

— Е, вече прекаляваш! На това име не мога да сложа никаква цена!

Джейк кимна с глава. Той не по-зле от събеседника си знаеше докъде може да стигне.

Напусна банята след около два часа. Чувстваше се освежен и малко по-сигурен. Тази територия трябва да оспори — инстинктивно го усещаше. И ако това означаваше за пръв път в живота си да пренебрегне съветите на Фо Саан, значи така е било писано. Трябва да приеме цената, каквато и да е тя. При това веднага, докато все още има възможност за избор. Съдбата му е в негови ръце, точно както и решимостта. Той я гради сам.

Продължаваше да вали, мрачният следобед неусетно преминаваше в още по-мрачна вечер. Отраженията на неоновите реклами блестяха по настилката, влагата обаче ги лишаваше от цветове. Джейк си спомни момента, в който тръгна да пресича една друга улица, начело на своя „дантай“. Сърцето му се сви от мъка.

Мина покрай „Бигу Маку“ — местния вариант на закусвалните „Макдоналдс“, и със завист изгледа групичката безгрижни американски младежи, които се смееха и закачаха пред жълто-червената фасада и пет пари не даваха за лошото време.

Хапна „суши“, полято с бутилка японска бира „Кирин“, а после си поръча горещия, лъхащ на риба чай, който поднасят в закусвалните с морска храна.

Когато приключи, навън вече беше тъмно, можеше да се залавя за работа. Не му беше трудно да открие заведението. Местата за игра на комар в Япония са многобройни, стига човек да знае къде да ги търси. На входа му поискаха скъп куверт, може би защото не го познаваха, а може би защото беше „гайжин“ — чужденец.

Вътре го посрещна гъст тютюнев дим, пропит с миризмата на мъжка пот и, поне от страна на губещите — на страх…

Играчите бяха коленичили около ниска дървена маса, излъскана до блясък от лактите им. В тази поза приличаха на някакви странни богомолци. Повечето бяха бизнесмени на средна възраст, облечени в тъмни костюми и бели ризи. Атмосферата беше тежка и задушна, но никой не забелязваше това.

Хората, които въртяха играта, бяха голи до кръста, мускулите им потръпваха като живи под разноцветните татуировки „иризуми“. Джейк се пребори с лошото си предчувствие, намери свободно място край масата и започна да играе. Залагаше предпазливо и след час установи, че е спечелил малка сума пари.

После, според категоричното становище на играчите край себе си, той се оказа заразен от комарджийския вирус. Решен да увеличи скромната си печалба, започна да залага големи суми, благоразумието го напусна. В рамките на следващите три часа изгуби всичките си пари, но все още не беше готов да се оттегли.

Надигна се с леко олюляване, отстрани се от масата и прошепна нещо в ухото на една от келнерките. Тя остави подноса с горещо саке и му посочи вратата зад дебела завеса в дъното на помещението.

Саракинът [2] Лихвар. — Б.пр. се намираше на три пресечки от игралната зала, луминесцентната светлина от прозорците на офиса хвърляше отблясъци по мокрия асфалт. Беше огромен мъж. Тлъстините се диплеха на няколко пласта под гушата му, очите се губеха сред подпухналото широко лице. Малките пухкави пръстчета потупваха нервно по огромното шкембе.

— Какво обичате? — попита на английски той.

— Имам нужда от заем — отвърна на японски Джейк.

От устата на саракина, чието име беше Фуджикима, се откъсна тежка въздишка, малките кафяви очички подозрително проблеснаха:

— Какви гаранции предлагате?

— Имам много пари в банката — излъга Джейк и на лицето му се появи извинителна усмивка: — Но сам разбирате, че в този час на нощта не мога да се ползвам от тях. В същото време съм сигурен, че късметът ми ще се обърне… Просто го усещам!

— Аха, комарджия — усмихна се Фуджикима. — Имам слабост към комарджиите — усмивката изведнъж се стопи: — Носите ли си чековата книжка?

— За съжаление, не.

— Хм… Тук ли живеете? Имате ли постоянен адрес? Работа?

— Идвам тук четири-пет пъти в годината — отвърна Джейк. — Затова и си открих сметка…