Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Присвила очи, Даниела наблюдаваше реакцията му. Гърдите й бяха много хубави и тя отлично го знаеше. Тялото й се изви назад, от устата й излетяха тихи хлипове.

Ударът върху гърдите й беше толкова силен, че тя нададе неволен вик. Той пусна книгата и впи пръсти в зърната, болката й му носеше очевидна наслада.

Едната му ръка се плъзна надолу, промуши се под коланчето на полата и напипа бикините. Дръпна я рязко към себе си, устните му се впиха в гърдите й. Действаше грубо, но Даниела изпита огромно удоволствие. Не го показа, разбира се — това би разрушило илюзиите му.

Той я желаеше. Мислите му бяха близо до изнасилването, но ситуацията не беше такава. Просто защото Даниела му го позволи. Беше й приятно да играе ролята на безпомощна жена, освен това усети как тялото й тръпне от възбуда.

Тя искаше да бъде обладана, да усети тръпката на необузданите чувства, вълнението от измяната и опасността.

Когато видя високото му мускулесто тяло освободено от дрехите, когато усети наедрялата му мъжественост в слабините си, тя вече беше готова. Пожела да се слее с тази мъжествена сила, да стане частица от нея.

Всеки стон, който се изтръгваше от гърлото му, всеки гърч на голото му тяло, всяка тръпка в слабините му беше една малка победа за нея на това странно бойно поле. А когато горещото му семе се стрелна на плътна струя дълбоко в нея, тя стегна вътрешните си мускули и потъна в омайните тръпки на собствения си оргазъм.

После, почти несъзнателно, тя изведнъж разбра, че най-сетне е открила това, което цял живот беше търсила — неограничената власт и ключа към нея.

Джейк пожела да отиде сам в малкото жилище. Микио не възрази, макар вътрешно да беше убеден, че това е пълна глупост.

— Поне я изчакай на улицата — загрижено рече оябунът. — Ще паркираме отпред една от моите коли и ще я вдигнем мирно и тихо в момента, в който се появи. А след това ще разговаряте на някое тихо и спокойно място.

— Няма да стане — поклати глава Джейк. — Отмъкнем ли я от улицата като обикновен престъпник, нищо няма да науча от нея.

— Но той би могъл да те чака вътре — предупреди го Микио. — На негово място бих постъпил точно така.

— Всичко, свързано с Ничиреншу, носи рискове — отвърна Джейк. — А в случая просто нямам друг избор.

Микио се ядоса не на шега. Не толкова от думите на Джейк, колкото от прекалената загриженост, която проявяваше за безопасността му.

— Притежаваш прекалено анахронично чувство за чест, особено пък за един „гайжин“ — промърмори той. — Сякаш си самурай, отдал живота си на Токугава…

Ръката му бавно се повдигна, в дланта лежеше автоматичен пистолет с късо дуло, блестящ като някакъв странен бръмбар.

— Домо, Микио-сан — усмихна се Джейк и поклати глава: — Това не ми е необходимо.

Свечеряваше се. Токийските улици бяха задръстени от хора, които бързаха да се приберат навреме за вечеря.

Джейк се отби в някакъв магазин и купи една прясна риба, която помоли да му увият в лист предварително приготвена и доста плътна оризова хартия. После подаде на продавача седем книжни канапчета в червено и бяло, с които да стегне пакета. Човекът беше възрастен и разбра какво се иска от него. Ако беше по-млад, положително трябваше да му дава обяснения.

В горния десен край на пакета прикрепи „аваби“ — нещо като етикет във формата на ухо, който по стара традиция се слагаше върху подаръци и означаваше пожелание за дълголетие.

Тикна пакета подмишницата си и забърза към малкото апартаментче. В този час на денонощието беше напълно безсмислено да търси свободно такси. Дори и да откриеше такова, неизбежно щеше да потъне в безнадеждното задръстване по улиците на Токио. А не му се искаше да бъде смачкан като сардина в някой от вагоните на метрото.

Стигна пред входа и вдигна глава. Предварително беше разучил кои са прозорците на апартамента й. После бавно обиколи блока. Микио се беше погрижил да го снабди с цялата налична информация за разположението му. Прозорците светеха. Това означаваше, че може и да го очакват. Джос, сви рамене той, върна се обратно и потъна във входа.

Качи се в малък асансьор, който бързо го издигна до етажа. Затвори вратата зад гърба си и бавно тръгна по дългия коридор. Стъпките му отекваха в тишината.

Спря пред вратата и се ослуша. Грохотът на уличното движение се чуваше някак приглушено, сред него странно отекна сирената на самотна баржа. Зад околните врати се долавяха обичайните шумове. Последните остатъци от дневна светлина бързо се топяха, мястото им още по-бързо заемаха разноцветните отблясъци на неоновите реклами. Тъмнината нямаше място тук, сред огромната метрополия.