Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

— Трябва да приемате света такъв, какъвто е. А не такъв, какъвто вие желаете да бъде. Душата ви е изпълнена с гняв също като неговата. Дълбок и неукротим гняв. Дали някога ще се освободите от него? Нямате представа колко различни ще бъдете… И вие, и той… — на лицето й се появи усмивка. — Ето, виждате ли? Желая доброто и на двама ви!

— Ние сме коренно различни! — гневно отвърна Джейк.

— Добре, той е убиец — погледна го сериозно тя. — А вие? Какво представлявате вие?

— Не съм тук, за да говоря за себе си!

— Разбира се. Това беше глупаво от моя страна… — Дали в очите й не се мярна ирония?

— Ще отговорите ли на въпроса ми?

— Вече ви отговорих, но вие вероятно не ме слушахте…

— Чух всяка дума, излязла от устата ви!

— Нямам предвид слуха, а сърцето ви, Мейрък-сан.

— Не започвайте с баналните проповеди — изсумтя той.

— О, сега вече разбирам! — извика тя. — Нещата губят смисъл, когато няма борба. Ако Ничиреншу беше тук, вие двамата щяхте да се вкопчите в борба на живот и смърт. И само след като успеете да го убиете, вие ще видите смисъла… Нали така? Ако бях истинска жена на самурай с остър „вакизаши“ под масата, вие несъмнено щяхте да сте доволен от това, което успеете да измъкнете от мен. Въпреки опасността да скоча и пронижа сърцето ви!

Джейк съзря съжалението в очите й и си даде сметка, че е абсолютно права. Наистина очакваше битка, дори се беше подготвил за нея. Никой в неговия свят не зачита лесните победи.

Неговият свят. Съвсем различен от света на тази млада жена срещу него, съвсем различен от света на Мариана. Защо? Защо се беше увил в мантията на безчувствеността? Това състояние се роди край реката Сумчун, циментира душата му, лиши го от почти всички качества, контото правеха добър оперативен агент. Превърна го в никой.

Спомни си за призрачното отражение на собственото си лице върху лакираната врата на Камисака. Да, това е той, от плът и кръв… Един неясен образ, един призрак… Сърцето му се сви от мъка, но остана някак кухо. Можеше да бие още много години, но щеше да си остане един бездушен механизъм, напълно лишен от емоции. Но Мариана е мъртва, какво тогава е значението на това разкритие?

С премрежен поглед проследи как Камисака бърка в ръкава си и поставя малък пакет върху полираната маса.

— Мисля, че това е ваше — простичко рече тя.

Тази жена притежаваше безценната дарба да не дава оценки, да не прави опити да наднича в душата на събеседниците си. Друг на нейно място положително би добавил нещо от сорта на: „Вероятно ще се въздържите да го отворите, въпреки уверенията ми, че няма да избухне в лицето ви…“ Но тя не каза нищо. Постави ръце върху масичката и застина. Джейк се загледа в бродерията на ръкава й. Зелено върху зелено, майсторски преплетени шарки, още по-майсторски внушения… Пръстите й бяха издължени и деликатни. И те, подобно на кимоното, излъчваха тайнствена сила…

Дълго седя абсолютно неподвижен като каменна статуя. В ноздрите му нахлуваше ароматът на тялото й, свеж като лятна нощ. Очите му бяха насочени в малкото пакетче, опаковано като за подарък. Във фината оризова хартия проблясваха тънки златни и сребърни нишки, които му напомниха за блестящите шнурчета, с които беше опаковал сватбения подарък на Мариана. Тя беше тази, която пожела да си разменят подаръци, сякаш ритуалът на бракосъчетанието не й беше достатъчен. Джейк едва сега започна да проумява защо му беше поискала това допълнително уверение за силата на чувствата му…

Най-накрая протегна ръка и започна да развива хартията. Отначало помисли, че Ничиреншу, колкото и невероятно да звучи това, изведнъж е решил да му върне липсващата част от „фу“. Защото в пакетчето наистина имаше късче кехлибар. Стилът на изработката не можеше да бъде сбъркан. Извърна го с лицето нагоре и изведнъж започна да трепери.

В ръцете си държеше главата и раменете на внушителен тигър. Част от същото произведение на изкуството — в това нямаше никакво съмнение. Вдигна го срещу светлината и внимателно се зае да изследва прозрачността и нишките на минерала. Да, това е същият тигър. Още една част от „фу“!

— Какво става, Господи?

С мъка потисна желанието си да изкрещи, преглътна и глухо попита:

— За пръв път ли виждате това, Камисака-сан?

Тя леко се извърна и кимна с глава. Самообладанието й го влудяваше.

— На кого е?

Гарвановочерната коса обвиваше бялото й лице в съвършен ореол. Очите й останаха бистри и спокойни.