Эрик Ластбадер - Джейк Мейрък

Разбра значението им много години по-късно, в един малък токийски музей. Там попадна на дървена плочка с летописи на Андо Хирошиге, в които се споменаваше за тържествен парад на самураите по случай присъединяването на няколко централни японски провинции към столицата Едо и създаването на японската държава. Това станало по време на шогуната Токугава. Веднага си представи как на мястото на блестящите воини днес се поклаща единствено суха трева, а храмовете на древните „даймийо“ тънат в забвение.

Сега същото стихче я караше да мисли за Ничиреншу. Стори й се, че Шики греши, въпреки тъжната красота на мисълта му. Защото пред нея беше един жив самурай от времето на Токугава. Вероятно беше последният, вероятно изобщо не си даваше сметка какъв анахронизъм е неговото съществуване. Някой трябва да му го покаже.

Въпреки тези мисли продължаваше да мълчи.

През отворения прозорец долиташе грохотът на модерно Токио — странна какофония от съскане на гуми, ръмжене на мотори и вой на сирени. Неоновото сияние на нощния град изпълваше малката „усагигоя“ с бледа, фосфоресцираща светлина, оцветяваше в розово и синьо стените и тавана, нейните скули и неговите коси. Електрическият вентилатор жужеше като нощно насекомо. От стълбището долетя потропване на обувки, кратък разговор, затръшване на врата.

Тишина.

Макар и потопена в съвременния живот на Токио, Камисака обърна взор към миналото. В Едо е имало единствено ефирни коприни, безупречни прически и изтънчено поведение, присъщо на жените самураи. По външни маниери то се доближава до поведението на куртизанките, но същността му била блестяща и твърда като самурайска стомана.

В стаята се промъкна неподвижно спокойствие, какофонията на токийската нощ бавно заглъхна. Във въздуха се настани „ма“ — чувството за пауза в пространството…

Може би защото нямаше какво да каже, Камисака премина към действие.

Ръката й бавно прекоси пространството между тях и го докосна, кожата й изглеждаше призрачносиня от неоновото сияние. Това беше жест на безкрайна обич и грижа и Ничиреншу веднага го разбра, макар да беше обърнат с гръб към нея.

Тялото му бавно се извъртя на футона, очите му се заковаха в нейните. Ръката й остана на бедрото му. Връзката беше по-силна дори от най-силния вик, притежаваше недостижима за гласа дълбочина.

Камисака със смайване установи, че той е плакал, още по-смаяна беше от факта, че й позволява да види това. Сърцето й се разтопи, очите й се насълзиха, но тя стисна клепачи и успя да запази спокойствие. Нямаше никакъв смисъл да показва как мъката му събужда емоциите в собствената й душа. Несъмнено би го приел като признак на слабост от нейна страна, като повод за унижение…

Сега вече искаше да говори, но нямаше кураж да наруши всеобхватното „ма“, настанило се в стаята. Беше убедена, че с помощта на едно леко докосване беше успяла да го изтръгне от лапите на агонията.

— Умишлено се върнах тук — прошепна той, затвори очи и се остави на нежното докосване на пръстите й. — Високо в планините стана нещастие, умря един човек. Времето беше лошо… Имаше буря, имаше кръв… — говореше тихо и унесено, сякаш насън. — Тя се изтръгна от ръцете ми… Кръвта й ме обля… За частица от секундата душите ни се сляха… После бурята я отнесе в пропастта…

— Земята се беше размекнала от дъжда. Започна свличане, повлече ни и двамата… Аз се хванах за дънера на едно дърво, исках да спася и нея… — клепачите му здраво се стиснаха. — Исках да я спася!

Камисака неволно започна да го люлее в прегръдката си така, както го беше правила майка й. Гласът й затананика старата приспивна песничка, думите на стихчето излитаха разпокъсани, натежали от сълзи…

Джейк се събуди от нетърпимия блясък на строшени стъкла в главата си. Беше сънувал Мариана. Лежеше гол в стая, запълнена със странна, разсеяна светлина. Беше студено, трябваше да подскача до пълно изтощение, иначе тялото му бързо се сковаваше. Стените и таванът на странната стая бяха боядисани в сиво, едната представляваше огромен панел от дебело стъкло. Отвъд него беше Мариана. Намираше се в апартамента им, заета с обичайната за всяка домакиня дейност. Стана от леглото, отиде до тоалетната, изми се, после се облече и среса косата си. След това седна пред тоалетната масичка в спалнята и започна да пише писма. Привърши, хапна лека закуска и седна в любимия си люлеещ се стол с вестник „Поглед в огледалото“ в ръце. Изглеждаше така, сякаш очаква някого. След известно време разбра, че чака него.