Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Какво се е случило? — попита той с разтуптяно сърце.

— Малък инцидент, няма за какво да се тревожиш. Но няма да е зле да прескочиш насам, ако не си много зает.

— Какво се е случило?

— Джъстин попаднала на подводно течение, но вече е добре.

— Сигурен ли си в това?

— Разбира се, какво искаш да кажеш?

— Имало ли е някой около нея? Видял ли е някой нещо подозрително?

— На плажа е било пълно с народ. Един съсед я извадил от водата, никой нищо друго не е споменал.

— Можеш ли да останеш при нея докато дойда? Вземам първия влак — той млъкна и погледна часовника си.

— Разбира се, нямам неотложна работа. В службата знаят къде съм, но ако се появи някой спешен случай…

— Разбирам, Док. Кажи й, че идвам.

— Като се събуди. Не се тревожи, всичко е наред.

Остави слушалката, спря такси и нареди на шофьора да го откара на Пенстейшън. На касата на Лонг Айлънд рейл си купи билет и едва тогава откри, че разполага с цели двайсет и пет минути до тръгването на влака. Набра номера на Томкин, но го помолиха да почака. Очите му несъзнателно се спираха върху лицата на хората, които се точеха край него в неспирен поток. Млада двойка се олюляваше под тежестта на огромни раници, до стълба зад тях се беше изправила млада жена и нетърпеливо се оглеждаше в очакване на посрещача си. Дали този, който закъснява, е нейният любим, запита се Никълъс.

— Никълъс? — прозвъня в ухото му гласът на Томкин.

— Аз съм, Томкин.

— Радвам се, че се обади. Обмисли ли моето предложение?

Мръсник, помисли си той. Мръсник, който е виновен за всичко, случило се на Джъстин. Все пак вече знаеше, че и Джъстин има известно участие. Не обичаше да бъде в подобно положение. Бавно и методично направи усилие да се овладее.

— Да, обмислих го. Започвам да работя за вас още днес.

— Чудесно. Защо не прескочиш до кулата и…

— Не. Намирам се на Пенстейшън и вземам първия влак за Острова.

— Не разбирам…

— Имам да свърша някои неща там. Джъстин е там.

— Ясно.

— Как да не е ясно! — тросна му се Никълъс. — Утре ще се обадя.

— Ник…

Окачи слушалката и гласът се пресече.

Мъжът имаше официално назначение, вече повече от седмица работеше за строителната компания „Лубин Брос“. Отначало го изпратиха на един строеж на Ралф авеню, но някой си Манучи се разболя и той беше прехвърлен на Парк авеню. Томкин плащаше допълнително за спазване на сроковете и ръководството на „Лубин Брос“ правеше всичко възможно да не изпусне тази премия. Ето защо обектът беше винаги добре подсигурен с работна ръка.

Мъжът работеше старателно навсякъде, където го изпращаха. Беше сръчен, говореше малко и никой не му обръщаше внимание. Когато се появи през онзи ден, умът му все още беше зает с работата, която беше вършил предната вечер почти до сутринта. По този начин се настройваше за това, което трябваше да свърши и през деня. За целта бяха необходими няколко допълнителни гънки по мозъка — така подсъзнателно се подготвяше за това, което му предстои.

Нямаше никакъв проблем при проникването в подземния паркинг. Това стори върху задната седалка на голям линкълн континентал, който разтовари останалите си пътници пред входа на улицата. После му оставаше само да чака.

Лимузината на Томкин се появи точно в три и десет сутринта. Той беше известен с безсънието си и по-голямата част от нощите прекарваше в кабинета си в новата сграда.

Мощните фарове пробягваха по покривите на паркираните коли, после колата се спусна по лекия наклон и фаровете се сведоха надолу. Моторът тихо боботеше, после заглъхна.

Мъжът знаеше наизуст следващите ходове на шофьора, но въпреки това остана още цял час на мястото си. В момента разполагаше с много време, а той винаги се отнасяше с уважение към времето. То можеше да бъде най-добрият приятел, но и най-сериозният враг. Не си струваше да действа прибързано.

Най-сетне се размърда, стана и се насочи към лимузината, безплътен като дух. В рамките на секунда отвори и затвори задната врата. Озовал се вътре, той извади тънко фенерче и хирургически скалпел. Направи Т-образен разрез в мокета, там, където той опираше в основата на седалката, пъхна в цепнатината малко топче, чийто диаметър не надвишаваше сантиметър, после залепи краищата на подовото покритие със специално каучуково лепило, което не издаваше никаква миризма. След това насочи вниманието си към телефона. Отвори кутията и сръчно прилепи малък диск до преградката, без да обръща внимание на слушалката. После се облегна назад, настанявайки се точно на мястото, което използваше Томкин. Дискът не се виждаше. Доволен, той затвори кутията, изгаси фенерчето и се измъкна навън. Двайсет секунди по-късно вече крачеше по Петдесет и първа улица, свит в черното си найлоново яке. Беше престоял във вътрешността на лимузината точно девет минути.