Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Хайде, стига — весело подхвърли Никълъс. — Спомням си първата ни среща. Бяхме в „Мичита“ — ти, Тери и аз. Всички бяхме малко загубени и може би именно затова отидохме там — да си възвърнем чувството за реалност. — Направи опит да се усмихне и добави: — Търсехме родината или поне късче от нея. Но какво всъщност ни събра заедно? Дали не беше неосъзната носталгия? Според мен не беше това…

— Айлин казваше, че ни свързва войнският дух, който е като магическа пъпна връв… Сигурно ни е вземала за деца…

— Грешиш — поклати глава Никълъс. — Точно това уважаваше в нас. Вероятно не ни е разбирала напълно, но уважаваше силата на тази връзка и не искаше да се меси в нея. Това е причината, поради която отказваше да идва на срещите ни — винаги е усещала, че мястото й не е там, въпреки нашите усилия да я приобщим. Веднъж Тери ми каза, че е била сигурна, че ще ни притеснява и е била права…

— Не зная — въздъхна Винсънт. — Всичко ми се струва толкова чуждо и далечно, сякаш обсъждаме обичаите във Финландия. Вече не зная дали сам разбирам всичко това…

— Приказки! Куп лишени от значение думи, сякаш ги чувам от устата на европеец. Отвори душата си и всичко ще си дойде на мястото. — Никълъс каза всичко това на Винсънт, но имаше чувството, че и сам се окуражава. — Ние сме родени в земята на войнския дух и той ни свързва много по-здраво от кръвната връзка. Никога няма да забравим това, на което са ни учили, и ти прекрасно го знаеш. Ти продължаваш да си онзи човек, който слезе от самолета на японските авиолинии преди дванайсет години!

— Не съм, Ник. Вече не говоря така, както говорех тогава, дори не мисля по същия начин. Америка ме промени безвъзвратно и вече никога не мога да се върна у дома. Не принадлежа на Япония, но не принадлежа и на Америка. Западът отне от мен нещо изключително ценно, отмъкна го!

— Можеш да си го върнеш, все още не е късно за това.

Винсънт му хвърли къс поглед, пъхна ръце в джобовете си и закрачи напред. Намираха се близо до арката, на върха на която се издигаше известният в цял Ню Йорк часовник с животни, танцуващи на всеки кръгъл час. Отвън него се простираше детският зоопарк, откъдето долиташе весел смях и тропот на бързи детски крачета.

— Не съм казвал на никого, дори на полицията… но през нощта, в която Тери беше убит, някой ми позвъни по телефона. — Винсънт вдигна глава: — Отсреща мълчаха, не се долавяше нито звук… Мисля си непрекъснато за това обаждане и сега вече съм почти сигурен, че звуци всъщност имаше… Беше нещо като тиха музика.

— Разпозна ли мелодията?

— Да. Почти сигурен съм, че беше Манчини. — Не беше необходимо да добавя, че Манчини е любимият композитор на Айлин.

— Сякаш Тери ми се обаждаше от отвъдното — потръпна Винсънт и вдигна предупредително ръка: — Зная, зная, аз сам не вярвам в неща от тоя сорт. По дяволите! Сякаш искаше да ми каже кой го е направил!

— Искаш да кажеш, че той е познавал убиеца?

— Не зная — въздъхна Винсънт. — Може би си въобразявам прекалено много. Просто ми се искаше… просто ми се искаше през онази нощ и ти да си тук! Нали в края на краищата те бяха и твои приятели?

Никълъс не отвърна. Очите му бяха насочени към усмихнатите лица, които ближеха сладолед и тържествено показваха на маймуните своите оцветени езичета. Искаше му се да е развълнуван, тъжен — скръбта винаги е била полезно чувство. Но не чувстваше абсолютно нищо, имаше чувството, че се намира в замрялата неподвижност в окото на ураган. Защитен и сигурен, той въпреки това беше свидетел на опустошението наоколо. Имаше ли начин да го спре? Знаеше един, при това сигурен, но нямаше желание да прибягва до него. Винсънт продължаваше да го гледа, сякаш очакваше някакво страшно признание. Е, добре — щом трябва, трябва. На този свят съществува дълг. Винсънт е прав — те наистина бяха негови приятели.

— Съжалявам, стари приятелю — докосна ръката му Винсънт. — Аз съм виновен. Сам виждаш колко съм напрегнат… Не е честно да ти прехвърлям топката… — Усмихна се мрачно и добави: — Ето, виждаш ли колко по европейски разсъждавам?

Никълъс се насили и отвърна на усмивката му.

— Ти беше прав. Никой от нас не е забравил колко важно нещо е дългът.

— Слушай, Кроукър ме покани на вечеря, защо не дойдеш и ти? Ще се видим на нашето място.

— Добре, с удоволствие — кимна Никълъс.

Винсънт хвърли поглед на часовника си.

— Време е да се връщам в рудника. Ще се видим довечера.

Никълъс преобърна парка да намери телефон, не успя и излезе на Пето авеню. Набра номера на Джъстин от първата изпречила се на пътя му кабина, но отсреща вдигна Док Диърфорт.