Эрик Ластбадер - Никълъс Линеър (Нинджа) - цялата поредица

— Да — кимна Майк.

— Хубаво тогава — промърмори старецът, бавно сгъна банкнотите и ги прибра в джоба си. — Ще ги оставим да се размножават като семенца, нали? — ръката му докосна периферията на шапката. — Там, във водата, има не само врагове… Има и приятели. За някои от тях дори ми е мъчно… — обърна се и тихо промълви на италиански: — Ще ти разкрия тайната на живота, Майки… Не на моя живот, а на твоя … Образовай се, момчето ми, не се задоволявай с ролята на обикновен негодник. Чрез образованието ще разбереш себе си, а без него просто ще се превърнеш в един от онези бандити с празни глави, които искат да станат велики чрез насилието. Образованието е история, а историята съдържа в себе си всичко, което ни трябва. Тя е отбелязала всички сериозни грешки на хората преди нас. Един добър познавач на историята няма да ги повтори… А мога да ти кажа, че най-важното нещо на този свят е да не допускаш грешки!

Огромните длани на дядо Чезаре развълнувано се размахаха:

— Защо се преселихме тук? — прогърмя той. — За да допускаме грешките, които допускахме и в старата си родина? Не. Ние сме тук заради благоприятните перспективи. И съответно трябва да се променим… — намигна на Майк и се усмихна. — Но повечето пейзани не разбират това и в крайна сметка именно те намират смъртта си, паднали по очи на паважа…

Образовай се. Гласът на стареца отекна в главата на Майк, превил се под телескопа. Беше успял да улови съзвездието Орион, бледо на фона на градското сияние. Дойдохме тук да търсим благоприятен шанс, но и да се променим… Много му се искаше Чезаре да чуе тези думи. Тогава едва ли би нарекъл дядо им изкуфял. А може би пак ще държи на своето. Чезаре има свой мироглед, своя философия. Майк неволно му се възхищаваше за това, което съвсем не означаваше, че я одобрява. Погрешна или не, тази философия вече го отделяше от тълпата хулигани, сегашни и бъдещи. Ако не го сполети кучешката смърт на улицата, Чезаре несъмнено ще извърши велики дела.

Една вечер, около месец след разходката до Шийпсхед, Бей, Майк отново се качи на покрива да наблюдава звездите. Очите го боляха от взиране, светлините на града му пречеха.

Вратата зад гърба му се отвори и той отмести телескопа. Разтърка очи и се втренчи в дребничката фигура, появила се на асфалтираната повърхност.

— Джаки?

— Здрасти, Майкъл.

Беше едва началото на юни, но над Ню Йорк се беше спуснала нетърпима жега. Дори вечер трудно можеше да се диша. Майк гледаше сестра си, облечена в бяла памучна рокличка и леки сандали. Раменете и краката й вече бяха почернели.

— Как вървят нещата?

— Нормално — отвърна той и преглътна видението от съня си, внезапно появило се в главата му. — Просто зяпам…

— Много ми харесва, че се интересуваш от звездите.

— Наистина ли?

— Разбира се. Иначе щеше да си по улиците с останалите бандити…

— Те не ме интересуват — разпалено отвърна Майк.

— Още по-добре.

За разлика от италианските обичаи, Джаки беше получила името си благодарение на списание „Лайф“, редовна читателка на което беше майка им. Беше усърдно и затворено момиче, което не разговаряше с почти никого от Озоун парк. В семейството се появи слух, че я готвят за монахиня, но Майк не го беше чувал с ушите си. Джаки действително беше ревностна католичка, не пропускаше нито една служба и често можеше да се види забързана към катедралата „Света Мария“ в Астория.

Беше хубаво момиче с раздалечени зеленикави очи и сочни устни, но Майк най-много я харесваше заради начина, по който се придвижва из Озоун парк — така, сякаш околните не съществуват. Не се интересуваше от нищо — нито от ежедневните скандали и постоянните сражения между бандите, нито от оръжията и вонята на пури в къщата, нито от това, което става зад затворените врати на мъжките стаи.

Деветнадесетгодишна, тя си оставаше недокосната от жестокия живот на неуките хора около себе си. Беше на светлинни години дори от собствената си майка, която (ако не друго) поне готвеше и прислужваше на дядо Чезаре и неговите бандити. Докато Джаки си оставаше изолирана от ежедневието и беше толкова далеч от проблемите на семейството, колкото бяха бледите мигащи звезди от уличното осветление на Озоун парк. В това отношение тя вече беше там, на онзи далечен и непознат континент, за който мечтаеше Майк…

„Обичай ме или си иди“, пееше Дорис Дей откъм къщата на съседите. Никога не ме лъжи , добави в себе си Майк.

Наблюдавайки походката на Джаки, Майк неволно я сравняваше с танца. Сега, докато тя бавно пристъпваше към него, той неволно си я представи на онази надвиснала над океана тераса, видя оркестрантите в черни смокинги, разноцветните китайски фенери над главите им… Толкова често сънуваше тази картина, че вече я приемаше за действителност.